antonabadzhiev.writs

КОЛОНЕЛ ТРАУТМЪН АНАУНСИЗ

2011-03-26T11:37:00.000-07:00

Говорителят на Бат Рамбо полковник Траутмен каза: "Тази работа не е за бат Рамбо - има си за нея други батета!"

ВЕРИ БРЕЙКИНГ НЮЗ!

2011-03-26T11:28:00.000-07:00

Неосведомен източник от секция "Широкоразпрозтранени вероизповедания" съобщава за разширяването на Европа на Африканския континент, докъм Чад и Нигер.

ЕДНО ИНТЕРВЮ

2010-09-27T13:43:00.000-07:00

Беше пролет, дойде есен. Вчера по телевизия „Европа”, която е българска телевизия, видяхме едно прекрасно интервю с нашия голям актьор и артист Любен Чаталов. Той говори за интеграцията. Такъв въпрос му поставиха – да говори по него. Любен Чаталов каза: „Не ни разваляйте ракията! Ще си вържа кучето на пътеката и аз ще питам тебе, а не ти мене – що щеш тука?”
Тази грубовата, но умилна за мен скица аз привеждам по повод на искрената статия, от мое име публикувана през пролетта.
По повод интеграцията, която дума може да се раздели – и се раздели! на Интер-Грация – да, бе, Любен Чаталов го направи по новинарската телевизия, вчера! По този повод аз бях замислил кратичко есе с работно заглавие „Колко неща не знаем.” Както виждате, не е въпрос. Ние всички не знаем. Не повече или по-малко от някой друг – всичките не знаем – всеки поотделно и като цяло /няма определение за цяло, което да действа към момента/.
Колко сме забравили? Дали сме ги забравили – или трябва един именит актьор да ни ги припомня? Май, че, да. Употреби се думата „големите”. Не, това не е еврейска фантастика – те са си големи… като него и други там…в добрия смисъл. Няма вече големи. Няма минали – няма бъдеще, всичко е … ами няма име - нищо не е .
Аз не искам да съм голям – въпреки че съм – най-по!
Но никой не знае.
Даже с пари не се оправя работата.
И с много пари – пак не се оправя.
Значи – за да забравиш – трябва да знаеш. Като не знаеш – голяма работа! Някой ще те интегрира. Като не те интегрира – ще си живееш живота!
Колко му е – един живот – ще го изживеем!

ЗА ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦА, ИЛИ ЗАЩО РАЗВАЛЯТ ДРОГАТА

2010-06-08T16:04:00.000-07:00

Заля ни отново вълна от произведения на световноизвестен писател, за когото не сме чували нищо, а подтискащото в случая е, че когато престанем да чуваме, надяваме се – скоро, за споменатия писател – ни чака следваща вълна. Защо мисля така? Защото ни напълниха книжарниците с Пауло Коелю, Орхан Памук, някакъв японец, комуто забравих името и подобни световноизвестни велики творци. Сега на ред е Хорхе Букай, който също пристига отдалеч, подобно най-евтино цирково представление след „успешното си турне в Америка, Африка и Австралия – ни оказва чест само тази вечер, и само на това място”. Мястото явно се оказва плодоносно за подобни творци.
Защо се харчат стотици хиляди за издаване, разпространение и реклама на книгите на подобни хора? Те са бедни на стил, идеи, нямат опорна точка, която да създаде етическа основа, а оттам – и естетическо качество за да привнесат отмалко култура, която да пооблагороди читателя, или да даде възможност на малцината творящи интелигенти да се поучат на нещо ценно и истинско. Ами, дал някой пари за харчене, подхвърлил кой ще да е следващия гений от кервана, и ето – харчат се.
Има чудесни писатели от близо и далеч за които сме чували, купихме си книгите им, четем ги и ако не израстваме духовно, то поне не се травмираме душевно. Милорад Павич се преиздава, браво, изкупуват се книгите – читатели има. Обаче като се стигне до Умберто Еко: „Тайнственият пламък на кралица Лоана”, че и „Островът от предишния ден” – четенето се затруднява. Защото трябват предварителни знания по третираните въпроси, или желание да се придобият тези знания. Необходим е интелектуален порив, който да се събуди у читателя и да започне да действа, да проработи, да даде плод. Кой ще се занимава? Има малцина, които се занимават, но не това е предметът на последващото споделяне.
Защо се разрежда дрогата? Защото е силна и ше ти увреди нервната система – няма да издържиш и ще си умреш в кратко време. Ами, да вземат по-малки количества!
Не, не е там работата. Много малко хора ползват чиста дрога. Ползват я и не умират, явно, разбират й. Въпросът ми също беше неправилен – той би следвало да бъде: Защо развалят дрогата?
И отгворът е следният: Оказва се, че колкото повече прах за пране или подсладители, или каквото им падне под ръка поставят в истинското вещество, така че не само силата на дрогата да спадне наполовина, ами да не е дрога тя въобще – толкова повече хора започват да я употребяват. Носи им щастие. Искат хората да ядат кюфтета от щастливи прасета, нищо че са от соя, гевюрц и интеррот. Щастие искат всичките. Обаче, тия дето смъркат лепило или пият грунт – какви хора са те, с тия евтини продукти, дето не са обиколили Америка, Африка и Австралия и само тук и сега са специално за нас? Токсикомани, отпадък на човешкото общество – ето такива са тези хора – позор и изтребление за тях.
Чуйте ме, майната му на „обществото”, което масово купува и чете боклуци със състав 10% азбучни истини плюс 10% стил на дванадесетокласник /това е чистата дрога!/, а останалото е гевюрца, който му се услажда. Гевюрцът, впрочем е тоалетна хартия на прах, за подобряване на перисталтиката.
В последните години малобройната българска интелигенция трябва да извърши нещо драстично. Трябва да хване скалпела и да се самоизреже от болното в главата и духа тяло на „потребяващото култура общество”. То не разбира от чист и екстатичен опиат, от друга страна интелигенцията не може и не трябва да го разваля, за да може да се продава. Ние не сме дилъри. Който се чувства такъв – да заминава от другата страна на ножа. Така е било навсякъде през вековете. Това е цената на културата.
Ще кажете – нищо ново не ни казваш! Може би е така. Но ето и новото: Интелектуалците, като част от интелигенцията, след извършената вече болезнена операция са длъжни по всяко време и на всяко място да извикат на висок глас – Не искаме Хорхето, Паулото и другите ментета. Искаме средства за собственото си творчество! И най-важното – Искаме всеки потребител на буклуци, ако не публично, то поне за себе си да заяви: „Аз съм потребител на боклуци, толкова са ми възможностите, ще пия ракия от двадесет и два градуса, защото на етикета и пише „екстра”. От четиридесет градусовата повръщам и ме боли глава – тя не е за мен.”
Това е дългът на интелектуалеца – не да издирва ментета за продан, да им прави фестивали и да взема процент, а напротив – да опази опийното слово, и произтичащото от словото чисто, па ако ще да е само за двама души накръст!

THE ZMEY IN ZMEYNO ADVERTISING CAMPAIGN HAS STARTED!

2010-04-29T14:27:00.000-07:00

A COMPANY OF NON-ECONOMIC DESIGNATION FOR PRIVATE BENEFIT

The second edition of "Zmey in Zmeyno" is a full two-parts nicely designed paperback and a bonus poster. The first part in English must be around in the PC. Rough verse available through email for free. Help needed to smoothen or roughen the English text and put the adequate slang. The Forest and Water nymphs days - 13th-30th May.
The design is a special merit of Vesselin Markov (the guy with the pipe).

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

2010-04-04T00:32:00.000-07:00

Честит празник на всички! Честит празник на Корпуса на мира, чийто представители са по правило cа изпозаврени в места диви и нехристиянски и някои от тях може и камбана да не са чули тази сутрин. Честит празник и на тези, които отсега нататък почва да им бумкат камбаните в главата!

LOVE BABY, LOVE
THAT IS THE SECRET
OH, YEA-AH...!

ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ ОБИЧА ДА ГО РИТАТ КАТЪРИ

2010-03-29T13:48:00.000-07:00

В началото на месец май 2009 година един човечец написа и публикува в сериозното списание "Света гора", издание на Великотърновския университет, рецензия за най-добрия роман отпечатан в България към тази дата, а именно - "Аксис" на писателя Антон Абаджиев.
Докато разберем, че този човечец е неграмотен и профан, той успя да напише че предпочита да го рита катър, отколкото да чете отлична книга. Оплю я. Без да прочете текста до средата я оплю. Написа, че романът "Аксис" е провинциално творение, което не е минало през никаква селекция, ами едва ли не е изтървано от Търговищката кланица.
За правдив селекционер той препоръча фондация "ВИК".
Приложили сме снимка на публикацията - вижте какво е написал.
Този човек се нарича ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ.
Ние знаем, че трябва да интегрираме полуграмотните, ментално слабите и и изобщо хората с придобити или наследствени неравностойности. Но по-важното, което знаем е, че НЕ БИВА ДА ДОПУСКАМЕ ГОРЕИЗБРОЕНИТЕ ХОРА ДА ИНТЕГРИРАТ НАС!
И не можем да бъдем толерантни по въпроса.
Извиненение на Владимир Шумелов - няма да дадем. Да се интегрира и оправя не на наш гръб! Защото ето какви са резултатите:

1. Фондация "ВИК" класира романа "АКСИС" като един от двадесесетте най-добри български романа.
2. Авторът беше поканен на обсъждане на творбата от журито в София.
3. След което тъй-любимата (тя има кратко, запомнящо се име и дава по някой лев) фондация на Владимир Шумелов раздаде тук и там парите за наградите, вдигна бял байрак и спусна кепенците!

А за вродените и придобити недостатъци на господина - ние не сме експерти! Не се наемаме с такава трудоемка работа - да оправяме кривиците на Владимир Шумелов. От неговото собственоръчно творчество знаем само, че обича да го рита катър!

Прилагаме документи
<< Prev | Next >> New Refine

1. Романи, преминаващи първоначалната селекция на журито
Антон Абаджиев, „Аксис”, ИК Карива Атанас Липчев, „Крадци”, Изд. Фабер – В. Търново Богдан Русев, „Къщата”, Изд. Обсидиан Божана Апостолова, „Кръстопът без пътища”, ИК Стигмати Божидара Цекова
www.vickfoundation.com/bg/novel2009.html

<< Prev | Next >> New Refine
Романи, преминаващи първоначалната селекция на журито

1. Антон Абаджиев, „Аксис”, ИК Карива
2. Атанас Липчев, „Крадци”, Изд. Фабер – В. Търново
3. Богдан Русев, „Къщата”, Изд. Обсидиан
4. Божана Апостолова, „Кръстопът без пътища”, ИК Стигмати
5. Божидара Цекова, „Всички дни от седмицата”, Изд. Аргус
6. Валери Стефанов, „Някой отдолу”, Изд. Диоген
7. Ваня Кирицова, „Писма от тигана”, Изд. Библиотека Звездоброй
8. Виолета Драганова, „Насаме с истината”, Изд. Сиела
9. Виргиния Захариева, „9 зайци”, Изд. QM
10. Галин Никифоров, „Фотографът”, Изд. Сиела
11. Емануил Видински, „Места за дишане”, Изд. Алтера „Делта Ентъртейнмънт” ЕООД
12. Емилия Дворянова, „Концерт за изречение”, Изд. Обсидиан
13. Захари Карабашлиев, „18% сиво”, Изд. Сиела
14. Иля Велчев, „Божи знак”, ИК Жанет 45
15. Коста Радев, „Розата на ветровете”, Изд.Авангард Прима
16. Красимир Дамянов, „Дневник на една пеперуда”, Изд. Факел експрес
17. Людмила Филипова, „Стъклени съдби”, Изд. Сиела
18. Мария Станкова, „Скука”, ИК Жанет 45
19. Милен Русков, „Захвърлен в природата”, ИК Жанет 45
20. Милен Стоянов, „Дебют на черния кон”, Изд. Фама
21. Михаил Вешим, „Английският съсед”, Изд Сиела
22. Момчил Николов, „Кръглата риба”,ИК Жанет 45
23. Слави Боянов, „При изгрева на дните”, РК Васил Станилов
24. Станислава Чуринскийене, "Second life”, Изд. Асима
25. Христо Карастоянов, „Съпротива.net”, ИК Жанет 45

Освен отпадналите заглавия, журито реши да изключи следните творби:Като жанрово различни:
Ивайла Александрова, „Горещо червено”, ИК Жанет 45
Капка Касабова, „Улица без име”, Изд. Сиела
Свобода Бъчварова, „По особено мъчителен начин”-3 т., ИК Жанет 45Поради отказ на автора:
Леа Коен, „Преследвачът на звуци”, Изд. Сиела

ЧЕСТИТА ПРОЛЕТ!

2010-03-21T00:48:00.000-07:00

It's already been a year since I met Mr. James Quill, that seems I have been blogging for a year! I met virtually and in flesh many wonderful people - The Viconians, The Sand Dragon himself, Theresa, Olaf-Mary etc.
That experience developed my pesrsonality to a to a severely mentally enabled guy - tough in body and mind.

Thank you all friends and MERRY NEWCOMING SPRING TO EVERYONE!

ЩО Е ТО?

2010-03-02T14:03:00.000-08:00

БИЗОНСКИТЕ ВОИНИ
Роман от Алберта Андерсън

…Самите те духове, неотлъчно следваха стадата, които прекосяваха ниската остра трева като огромни облаци, покрили прерията със сенките си. Облаците останаха, но големите стада ги няма… както и бизонските воини, лудите от пустошта, която никога не е знаела що е ограда, мъжете, които идваха с препускане от никъде и пак изчезваха с препускане към същото място, мъже с мокасини от бизонска кожа на краката и подрънкващи кости на вратовете, духове извън времето и пространството, които съществуваха преди цялата страна да потъне в кръв…

ELS - 1977

2010-02-15T04:17:00.000-08:00

Hi guys! Happy to meet you all. Don't screw around but start commenting the blog and do please visit and comment through
ПРЕГЛЕД НА ЦЕЛИЯ МИ ПРОФИЛ - ИНТЕЛЕКЧЮЪЛ КАПАЦИТИ ПРОДЖЕКТ! The other link www.enyovdem.blogspot.com or the Facebook.

YРА!

ЛЯГАМ ВНИМАТЕЛНО ПО ОЧИ ВЪВ ВОДАТА

2010-02-05T10:51:00.000-08:00

Не постепенно, контактът с водата е подчертан, изявен от двете страни; така се прегръщат свещениците в олтара по празник—двете им ръце са стиснати с палците нагоре, след поривистите двукратни прегръдки, всеки едновременно целува ръката която е хванал; в този момент те са щастливи. Лежа по очи в потока и се взирам към дъното; то е поравно глинено и каменисто. Тънки рехави водорасли, ръждиви и непретенциозни, издигат слабите си телца нагоре, телцата се поклащат от течението, ресничките докосват сребристите страни на дребни живи рибки. Всичко това би трябвало да може да се вдишва. Протягам ръце и свивам едновременно крака; разперените ми длани почти докосват повърхността. Следва плавен и широк мах, отражението на ръцете ми отдолу нагоре—към повърхността, е многоцветно; очертавам около слепоочията си моя собствена дъга, тласъкът от разпънатите мускули на краката ме прокарва под дъгата. Следва нова дъга и ново преминаване; бавно и еластично разтягане на мускулите; ушите ми чуват подводния шум, този на маховете и течението на водата, шума на предвижването. Ноздрите ми се пълнят с вода, по мекото небце се плъзга свежият вкус на речна тиня, нагъсто набита с огромни бели и нежни миди; те също се плъзгат или вървят разтворили вътрешността на деликатното си тяло към моите слабини. В плуването участват всички сетива, слабините са шестото сетиво; човек плува гол и с очи отворени, с взор във водите. Човешкото плуване е отваряне на кухини и запълването им с уникално качество—човек е качество сам по себе си; това разбира се е мимолетно изживяване, заместител, красива игра. Прекрасно е, но служи за подсещане, за подготовка, за обучение към самоосъзнаване, насочване към отговора на въпроса: за какво съм предназначен, как да го постигна, кой е верният път.
Концепцията, всъщност е много проста, винаги е била проста; натрупванията на живота, добър или лош, правят тази простота да изглежда груба, неразбираема, абсурдна. Повечето хора я заместват с прост и траен спомен за чаша мляко, сън в копа сено, целувка. Споменът поддържа и разтяга това мимолетно усещане през целия живот, за да замести празнината от липсващата удовлетвореност. А удолетвореността липсва, защото видението за качество съществува само в съзнанието, разпределя се внимателно и пестеливо в неговата емоционалната сфера. А истината е, че човекът не е организиращо млекопитаещо, способно с общи усилия чрез разместване на предмети да създава ситуации, помагащи му да оцелее и да побеждава природата, жива и мъртва.Човекът е човек само и единствено по една причина—само той е способен да твори качество. И този творчески процес трябва да бъде преживян на клетъчно ниво, с участието на всички клетки—от дермалните, до мозъчните; тогава човекът е солта на земята.
Но къде, къде да се вмести това ново качество, без "разместване на предметите и бъркане на химията"?
Материята не е оставила празно пространство, тя не търпи празно пространство, което да се използва за вместилище. Създателят, който и да е той, е разполагал с много малко концентрирана материя и много голямо празно пространство, което да запълва с качество. И тогава всяко качество, всяко проявено качество, е добро.
Събирам ръце, плавен мах, образувам дъга, оттласквам и преминавам под нея; очите ми са отворени и виждам, че това е добро. Разбира се, това е илюзия, практически е невъзможно да се отвори празно място във водата. Тогава е нужно да се отвори другаде. Където и да е било, това зависи от отделния човек, възможностите са неограничени. Няколко машини в наши дни могат да произведат безброй, да речем, пластмасови кухини. И да ги напълнят с безчет разнообразни лесно качествено изменими вещества. И всичко да приключи за седмица. Да, но не на клетъчно ниво; това е повърхностно забавление; всеки ден някой отваря консерва и я затопля както умее; още по-добре ако я овъгли. Тази игра, тази измама се върши ежесекундно.
Аз се старая, старая се мъчително, с всички сили да създам собствена кухина, мое нищо сред плътната материя, в което да сътворя някакво качество, без значение какво; след като го видя, то ще бъде добро. Излизам от водата.

GOSPEL BY JOHN

2010-01-28T09:52:00.000-08:00

...And freeze and frost, and cunning weather forecasters. And schools are out and earthquakes a lot; crisis and underpaiment in the mid of Feb.
After these things I looked and behold, Turkish serials on through the channels.

SCHOOL'S OFF IN VARNA

2010-01-19T00:51:00.000-08:00

That's what it looked like at 7.00 in the morning. The skiing season in Varna is opened!

HAPPY SAINT ANTONIUS DAY TO ME!

2010-01-14T09:59:00.000-08:00

I DARE REMIND THAT MY NAME IS NOT ANTONABADZHIEV BUT ANTON. JAN 17 IS MY NAMEDAY.
To those who are not aware of saintology - Saint Antonius used to be the greatest junkie and an alcoholic. Then he became the first A.A. That was the base of Anonymous Alcoholics and the name Anton Abadzhiev. Obviously it didn't work much (It was just the 3rd century!). So Antonius went to the hottest desert for a complete "cold turkey" procedure and became the very first hermit. As hermitage hadn't had any experience at the time he did not put himself in a cell and pray, but just the opposite. He stood long hot days (50C) and long cold nights (-50C) to fight the deuce. That should have been something! Look at Salvador Dali's "Temtation of Saint Antonius".
In the Orthodox Lives of The Saints we read:... Saint Antonius days and nights long challenged and fought MADNESS and GOT SEVERELY ANGRY WHEN HE COULDN'T WIN!
In Greek verse the name means "increasing straights".

There are some visuals presented what it looks and looked like.
Send me greetings and have one large for me!

P.S. The French "San Antonio" books are inspired by these great events. There are just 9 translations in English and about 29 in Bulgarian. In all languages it is unreadable.

JACOB GEDLEYIIHLEKISA ZUMA SAYS: KZUNGU

2010-01-05T09:48:00.000-08:00

Джейкъб Зума възнамерява да се ожени и за шести път за 33 годишната Номпумелело Нтули, от която има вече две деца. За целта даде благословията си на всички унггингили (обратни) като ги нарече gay and lesbian compatriots каквото и да означава това.
Зума е дългогодишен член на Африканската комунистическа партия и член на Политбюро до 1990 година. Баща е на 16 деца и днес се ожени за пети път. За разлика от Тхаби Мбеки, който признава само едно извънбрачно дете и Нелсън Мандела, който без да излиза от затвора има още две съпруги освен Уини Мандела, Джейкъб Зума е поел курс на сътрудничество с Робърт Мугабе, въпреки че последният не иска да се жени повече, обаче здраво държи властта.
Понеже гореспоменатите факти се случват в една от най-богатите и развити държави в света, поместваме снимки, които да ориентират читателя в обстановката.
Авторът е прекарал известно време в Централния затвор на Хараре и знае за какво става дума.
Обаче, на Шипка всичко е спокойно.

2012 IS BECOMING CLOSER!

2010-01-03T08:05:00.000-08:00

EAT, DRINK AND DO WHATEVERS HEARTILY, TEETHLY AND SEVERELY!

FIRECRACKERS ANTIDOT

2009-12-29T14:01:00.000-08:00

I do admit I have spent some hours investigating shops to find something working against firecrackers and the awful noise they make at New Years Eve. In Varna it is some Pearl Harbor or worse. I went into an Esoteric Shop and founf out the cure! Some ZANKO had recorded a 90 min disk of SILENCE as most of you might see on the disc. So I assured my hour of calmness with the disc and headphones. It's worth trying at least.

I WISH YOU A MERRY CHRISTMAS, PENKE LE!

2009-12-26T09:09:00.000-08:00

Джингъл бел, джингъл бел
Джингъл ол дъ уей
Уот а фан ит из то ран
Ин уан хорс оупън слей!

JUST A LITTLE HELP FROM MY FRIENDS

2009-12-09T11:58:00.000-08:00

Guys I need some juicy texts on skiing subject. I have to give hand to an artist who must meet two ends this winter. He is going to print T-shirts.
This mere fact (printing T-shirts for winter sports!) proves by itself the desperate situation.
Thanks a bunch.

SAINT NICKOLAUS - THE PROTOTYPE OF SANTA CLAUS

2009-12-06T04:03:00.000-08:00

A: Let's have a toast for sailors, adventurers, travellers and merchants!
B: Wait a bit! Sailors deserve a separate toast!
And for the others there is a toast#2, #3, #4...
A: And #15 for the PC members!

A&B: Eat fish, ladies and gents!

NO LIMITS NO CONTROL

2009-11-19T09:48:00.000-08:00

You can download "The Limits of Control" in zamunda or arena.bg. Easier - Pirates Bay. The ones in BG who use Interbild.net can watch the movie from the list.
Jarmusch made a vintage film with simple, clear and straight symbols. This one is "a film by the book" in any aspect. So crystal that one may meditate not involving emotions yet scoring as much goals as s/he wants. Isaach De Bankole is not even "starring" - you are starring.
Good, good. Mr. Quill's favorite director.

WHY INTELLECTUAL CAPACITY PROJECT IN CYRILLIC?

2009-11-17T13:08:00.000-08:00

Поради въвеждането на кирилицата в интернет (а оттам и на българския език) Агенция Интелекчюъл Капацити Проджект бърза да набере приоритетно позитиви.
Предполагаемите негативи произтичат от липсата на Ъ, или да речем w.

Все пак ние не бихме желали профил от рода на ХТТП.ВАЙ.ВАЙ.ВАЙ.БУДАЛА.КОМ
Както и да изписваме адреси на арабски, японски, тамили, гуджарати и прочие езици, въпреки че половината свят го прави. На нас ни идва множко.

ПОГЛЕДНЕТЕ НОВИЯ МИ БЛОГ

2009-11-10T16:44:00.000-08:00

И участвайте в него! Можете да влезете от профила ми или на www.enyovden.blogspot.com
Вълнуващото заглавие на блога е ИНТИЛЕКЧЮЪЛ КАПАЦИТИ ПРОДЖЕКТ и е посветен на БРЕЙКИНГ НЮЗ.
Честито!

БРЕЙКИНГ НЮЗ

2009-11-09T01:33:00.000-08:00

Агенция ИКП (Интелекчуъл Капацити Проджект) съобщава, че носителят на три златни медала доктор по психиатрия и майор от американските спецчасти Нидал Малик Хасан отстреля в базата Хууд 44 пациенти, 13 от които на място. Командирът генерал Коен и американският президент Барак Хюсеин Обама коментираха събитието.

Хората все още не могат да разберат какво става.

АИКП

ХАЗАРДЪС

2009-11-08T14:07:00.000-08:00

Кралят на клубовете, попът спатия ме наблюдава с двата си десни профила отгоре и отдолу яхнал недохранена мечка опасана с пола от разтегателна хартия. Мечката е глупава – чака трите дрянови пъпки да се разпукат, да цъфнат и да вържат, та да се натъпче със зрели дренки и да се катурне за зимен сън.
През пролетта цар трефа се качва на гърба на изпосталялото животно; през зимата се е крил в казината и кафенетата на топло.
Най напред се появява в междупанелието, под градинските пейки и масите с циментови плотове опасани с винкел. Върху лицето му се търкаля празна бутилка, наоколо остро мирише на анасон. Тогава е изгубен и е в изгнание – не можеш да не прибереш на сухо и топло един цар в ранната гладна пролет.
След Велики пости излиза на зелено, стои поизправен – подпират го коленчати стръкове трева и така се вижда повече и отдалече.
В горещото лято никне в сенките като странна гъба – направо от тротоара и паважа. Нерядко е захлупен по очи; на гърба му са изписани сини и червени квадрати и винетки, а често и зеленикави стодоларови банкноти. Тогава е силен и безгрижен и опасен; вездесъщ е и е навсякъде. Краде и приема образа на всяка намерена карта; особено обича да изглежда като двойка каро.
Постепенно уляга и придобива навици. Избира си постоянни места, предварително знае пътя ми когато го вдигам и разкопчавам горния джоб на ризата за да го прибера до сърцето си, гледа през рамото ми. Реша ли да избягам, да сменя маршрута ме оставя да криволича с часове из прашните непознати улички, пълни с дебели пърдящи хора и грозните им видиотени деца и кучета. Когато се предам и тръгна към някой централен булевард ме чака на кръстовището приел образа на джокер и се смее, и маха с жезъла си от глогова пръчка и надут свински мехур, в който тракат три сухи стари зърна от бакла.
Когато задухат есенните ветрове е неудържим – носи се с тях и ме зашлевява по врата и страните; мечката се търкаля тежко в дренака, а цар трефа танцува с горчивите падащи листа и ме наранява в слабините с острите си, вечни тайвански ръбове.
Аз съм унижен – станал съм поданик, роб, камериер; за да спася достойнството си обявявам, че негово величество ще прекара зимния сезон в собствения ми дом. За да го развличам купувам пълното ръководство за гледане на карти от мадам дьо Таб.
Мадам ми разкрива тайната си – рицарите се напуснали кралете си и са подирили убежище в Рота – затова картите се редят проснати по очи и оплакващи. Всяка пета карта се пропуска с пренебрежение и се разчита посланието на следващата карта.
В продължение на всичките непоносими зимни вечери, когато мечката спи и се събужда колкото да види цъфнали ли са пъпките аз редя безкрай по пет карти и обръщам шестата – поп спатия.
Имам тесте от тридесет и двама царе трефа.

WHAT IS THIS LANGUAGE? WHAT DOES IT SAY?

2009-10-27T03:31:00.000-07:00

It is not a quizz. I bought an assassin's knife with some haiku on it. Guys, you know very many things - give a hand.

EVENING STAR, MORNING STAR

2009-10-26T16:43:00.000-07:00

She hides her broomstick in the lumber room full of rags and cleansing preparations. Amongst all the wipers, wet clouts and mops with plastic shanks there is just one broom – fragrant and neat with seed grains. That is her broom. Onto the polished stick she leaves a curly hair with a lucent point. When she gets out of the room and walks along the corridor limpid and bracing droplets of sweat flicker on her underwaist. But I am the one to get the lesson up – I officiate. I ritually wipe the green blackboard with fizzing fluid scenting of chocolate and mint.

Behind the cupboard’s window a soldered glass cylinder stands up; there is an asphalt plate soaked in formalin inside. Under the armpits and the tummy of a white tanned sexless embryo of a nephtalim run cords of catgut fastening the body to the plate. I whiff upon its huge head and shine the glass against the eyes, tightly shut, with a velvet rag. Sometimes she opens the cupboard window and knocks her pink nail onto this very spot, just like teasing a goldfish in an aquarium. The fluid sways and the eyes give a momentary glimpse.

I know it all because I sit on the front desk and am able to see everything. I see everything even while checking the elegant ellipses of the piece of chalk which unite into a gentle and definite gothic spire. The weight of the piece is twenty grams exactly altogether with the bluish diaper-patterned paper wrap. I measure it before every lesson by a chemist’s balance whose measuring weights are several flat and marked wafers. Its name is engraved into the material – cade, heth, aleph, lamed, kaf – CHALK. I don’t have to do quite so many things – the necessity of acts is accomplished. Light comes from the north, no phantom sun spots appear on any surface and the air is crystal.

When she comes in it is only me to see that her illusive blush is in fact due to the wind beaten cheekbones, the pale freckled circles around her eyes are the proof of the aviator’s glasses she wears to keep out from the extreme speed up there. At the time the lesson begins I slip off my trainers and put my bare feet into my special bleached felt slippers. Then I tuck the points of my fingers into the ears and freeze, eyes shut. The lesson ends with the words, “Did you understand, students? This is our Solar system!”

I gaze around bewildered. They did understand it – they understand it all. There are eleven circles drawn on the board and all of them are aware that this is the sun to give them heat and the moon to shine with its reflected light, and all those conglobular wound in rock rings and variegated gases planets which nobody has ever seen – they are already material to the class. Within forty minutes the class apprehended that basic unyielding knowledge to determine their place in the universe. It is the life-long mainstay, the touchstone for any postward information.
I do not understand. I only ascertain. I measure the piece of chalk again, it weighs seven and a half grams. Our solar system therefore has the weight of twelve and a half grams and consists exclusively of milky white chalk and two letters – C&H.
Wait, though!
You don’t know what she scribes in that heavy magic book in The Teachers’ Room. In the ruled boxes she enters – Sun, Moon, Earth, Mercury, Milky Way, Galaxy, and Supernova.
This book is called The Material Book. And if you wish to understand a little bit more just stay with me after classes.
She leaves with the rest of the teachers, they all head along to the buss stop; she laughs, arranges her hair, after that she stops and bends down to fix nothingness on her shoes and lets everybody pass by.

Then she enters the lumber room.

ANTON ABADZHIEV NE E ANTON ABADJIEV

2009-10-26T11:30:00.000-07:00

Anton Abadzhiev is antonabadzhiev.

antonabadzhiev is Anton Abadzhiev.

Anton Abadzhiev e Антон Абаджиев.

Антон Абаджиев е Anton Abadzhiev и също anatonabadzhiev.

Anton Abadzhiev is not Anton Abadjiev.

Please, look at the pictures attached.

Thanks a bunch.

TO THOSE WHO FEEL NOSTALGIC ABOUT VARNA IN FALL

2009-10-25T11:18:00.000-07:00

Fall in Varna is good as it is periodically broken by couples of days of Indian Summer, which in Bulgaria is called Gypsy Summer, you might not doubt at all. By and by the approach to the sea is being blocked and there some hundred linear yards for anglers who are not capable to catch much more than me. In the peak of the crisis there appeared an enormous number of a milion dollar yachts with no owners, which have the chance to float to Chesapeake Bay as much as I do.

Recently my comments became clumsy - mea culpa, however I am not a cicumstance - circumstances are around me and affect me, that's this.

Spring in Varna is awful if ever exists.

THE WINTER CLOCK TIME COMES TO YOU THROUGH MY SEVEREST SPONSORSHIP

2009-10-24T12:07:00.000-07:00

Please do not forget to set up your alarm clocks to 04:00 (four hundred hours) on Sunday morning. When surely awake at the time reset the clocks to 03:00 (three hundred hours). You may switch the alarm off. That's what Thomas Jefferson said, and that's what BG TV channels have been launching for a week. I could not remain uninfected.

2009-09-21T03:34:00.000-07:00

СВЕТИ… СВЕТИ…

Строго погледнато, в тази история морал няма никакъв. Даже тука моралът се поставя под въпрос – има ли го моралът, или хей-тъй, на – неморална е направена историята. Нарочно, един вид.
Обаче, има поука в историята. И тя, ако се погледне строго, не е Бог знае каква поука, но дава практическа информация за разните дейности и изделия, а оттам насетне – вече могат да се направят изводи.
Когато затриха на Чакрък Дениз зетя, който беше всепризнат експерт по кокала, Чакръка като бабалък се сдоби в наследство с един килограм златен варак. Хората, които го познаваха му имаха страха, затова казаха с уважение, че зетя бил паднал от много високо място върху един камион с трофейни рога на горското стопанство. А Дениза опакова варака и, разбира се, веднага се отправи към улица „Авксентий Велешки”, където отпечатваха разни златни животни и котви върху чуждоземните и морски байраци, за да му вземе парите. Улицата беше чистичка и павирана, цоклите на сградите, всичките от лят мрамор, се вдигаха от плочките на тротоара чак до към метър височина, а фасадите бяха боядисани в най-прекрасни цветове. На тротоара пред фирмата имаше катурнат стар кош за пране, от който влизаха и излизаха котенца.
„Няма да ти дадат и по лев за грам златарите.”, каза майсторът Ахилов и подхвърли на котетата рибка гюмюш. „Вземай сто лева и си гледай кефа. Защо ти е това кило – да вземеш да си позлатиш яйцата?” И се изхили.
Чакръка се обиди. В него все още имаше носталгично чувство от преживяната загуба. И, може би, поради това чувство в главата му се мярнаха някакви по-възвишени образи – вероятно песнопения, или разните там – кадилници. Което в него момент му помогна да вземе решение и да го изрече на глас,
„Ти си един прост човек, Ахилов, а аз ще започна да правя икони. Двеста парчета по пет лева на едро – и ще си пипна каймето. Таман ми докараха двеста типарешки от македонските. С братята Кирил и Методий. Ами!” И после подритна коша, а котките се разбягаха.
Скоро личният му автомобил описа завъртулка насред пазара и спря пред майстор Кайцун, който тъкмо убеждаваше един собственик на самовар, че самоварът не може да се запои никъде отвътре, защото е стара направа и се пълни с въглени, а когато въглените се разпалват с кончова на ботуш – ето-така, температурата им се вдига като в ковачница и спойката не издържа, въглените се изсипват и запалват на човека къщата. Затова по-добре човекът да даде на майстора самовара, който за нищо не става, а той – майсторът, ще му даде пет лева. Чакрък Дениз натисна клаксона и спря поучителния разговор на най-интересното място, защото гумите на превозното му средство бяха оваляни с кал и вече бяха изцапали килимите, които нагъсто покриваха асфалта пред сергиите.
Преди появата на автомобила неколкократно беше плющял кратък и изключително силен дъжд, който не свличаше с падането си обърнат на мътилка пепелак, или други някакви химически и физически съединения. Дъждът се изваля като една чиста дестилирана вода без всякакви примеси. По-измамните търговци събраха част от водата в кофи и разредиха няколко литра етилов спирт наполовина. После измиха употребените и захвърлени пластмасови бутилки, напълниха ги с приготвената четиридесет и седем градусова напитка, която се продаде още на същия ден, и се изпи, и жертви нямаше.
Имотните търговци, обаче, онези които имаха хубава, едра стока, наизвадиха всякакъв вид килими, дори персийски имаше сред килимите и един чипровски, но с дупка в средата, и ги постлаха на асфалта да се изперат. По асфалта текнаха разни мръсни ручейчета, които на третото преваляване се поизчистиха и станаха шарени. А мющериите и продавците си събуваха обувките преди да навлязат в тази килимена територия, подгъваха крачоли и теркаха боси, а по краищата на площадката се наредиха много чифтове обувки. Изненадващо беше, че всеки един на излизане намери собствените си обувки и чужди не взе, обаче псуваше, защото краката му се появяваха боядисани като великденски яйца.

„Ще ми направиш двеста парчета икони”, каза Чакръка, когато пристигнаха в работилницата. „Ето ти и тачките за подложка. Зетьовете специално ги подбираха от дюшеметата. Като събаряха на хората къщите, гледаха внимателно – което е здраво – за дюшеме. А пък дето е чурук – всичките ги нарязаха за икони. Разгледай ги една по една – топтан са дупка до дупка от чревоедина. И с варака отстрани ще станат стогодишни – направо всеградска антракция!”
„Ъхъ.”, каза майстор Кайцун, докато се мъчеше да лъсне фигурките по самовара. Горната медна част беше опасана с нежни овали, в чиито златни светлинки се люшкаха мънички отразени образи. Дъбовите призми на дръжките бяха пропити с червен восък, избледнял по средата, поради което розовееше. Червеният цвят се отразяваше върху зелените лозови листа по много вълнуващ начин. „Няма да станат твоите работи както си ги намислил. Много са тесни тачките. На – виж, таман наполовина са тесни. И както са миндил, не могат да се вържат отзад с летвичка. Ще ги изяде машината отведнъж! А пък варака ще скрия в торбата на прахосмукачката.”

След седмица разбиха вратата на дюкяна.
„Откраднаха варака!”, рече майстор Кайцун и разпери ръце, и работилницата стана съвсем мъничка. „Разбили са вратата с тъп предмет!” Фазер мукавата на вратичката наистина беше изкъртена на плочки, а по краищата стърчеше акордеонът на лентата, която предпазва от изкривяване. „Бях го пуснал в маслото за закаляване, а пък то е в тръба. Никой да не се сети хич да бърка в маслото за закаляване, понеже то е горено масло и много цапа…”
„Че нали щеше да го криеш в прахосмукачката!”, ядоса се иконопроизводителят. „Сега ще им падне цената наполовина!”
„Нищо от това.”, успокои го майсторът. „На мен прахосмукачката ми трябва. А аз затова ти направих четиристотин броя, вместо двеста. Я, погледни!”
В дланите на майстора се появиха две въздълги иконки, всяка една изработена от лепенка върху дърво и оградена с бронзиран кит. Над главата на едното изображение пишеше „Свети Кирил”. Светията гледаше канонично надясно. На другата икона се взираше наляво един височък свети Методий.
„Погледни сега на търговския ефект.”, каза майсторът. „Ако са двамата, най-много да се бръкне и да си купи едничка някой загубен даскал. А пък така – хващаш единадесети май един път, после – двадесет и четвърти, обаче по-важното е, че стават за подарък. За имен ден, бе, Дениз! Да почетеш владиката, например, няма да му подариш икона на двама души! На него Методий какъв му е? Или на Мето с кларнета да занесеш Константин-Кирил Философ? Даже свети Кирил можеш да го пробуташ на някой Константин и Елена! …Казвах ти аз, че тачките са тесни. Не се събраха двамата….”
Перспективите на търсенето и предлагането очевидно повлияха на Чакрък Дениза, който като помисли малко заръча, „Ще ми направиш още толкова. На светите четиридесет мъченици. Вземаш, значи, именника и ги почваш по десет броя от всеки. И ваденката само от един модел ще правиш, и ще хартиса!”
„Ъхъ”, каза майстор Кайцун. „Няма да стане твоята работа, както си я намислил. Аз вече проверих. Всичките четиридесет били все арменци. До един!”

От самовара майстор Кайцун изработи седмораменен еврейски свещник – менора. И понеже варакът след време се намери, позлати го дебело и го изпрати по един антиквар да се продава в италианския град Католика. Авторът размени две от злополучните иконки срещу същия свещник в този прелестен италиански град. Седи си сегинка свещникът на бюрото на автора, пречи му да твори. Ама че работа!

Антон Абаджиев

2009-08-31T14:03:00.000-07:00

This summer (saying farewell to August) I had the chance to join another rockers' party on the Kamchia River. Mr Quill missed the opening summer party in the Garlic Valley, and the closing as well which led him to the project of developing film in dustry in G.G. This happens when you miss really positive things. It is not about positive thinking - I mean - positive things that get any thinking off you.

Meet my friend Krass from Popovo, his son from Kiev, draw a joint line to Dniepr frisby tournament, and all of you will see that it runs in the family in the more unhuman velocity the more a group is humanized.

THE WTF MAGIC DOG

2009-08-24T13:06:00.000-07:00

I was just about to start a quizz about the misterious WTF team when I saw the 242 dog in Mr Essan's blog. These pictures might widen the research work on the subject.

ОТСТОЯВАНЕ НА АКСИЗАТА

2009-08-17T14:12:00.000-07:00

ТРИСМИСЛИЦИ

Ми, ти пишеш и рисуваш някакви трисмислици – казва ми редакторът и ми връща листа.
На рисунката е изобразен силует на човешка фигура, стъпила на стръмен бряг. На врата си фигурата е завързала огромно, тежко, издялано „А”. След миг тази тежест ще я завлече в море от разностилно изписани букви „Б”.
Затова попадаш все в третото класиране – обяснява редакторът – нещата са по-ясни и по-интересни, когато са двусмислени – в интелигентния хумор, де.
Двусмислени са – убеждавам го аз. Щяха да са трисмислени, ако имаше и буква „В”.
Значи така.
Една точка – смислица, проста, ясна, понятна като брадва от вагонен ресор.
Две точки – двусмислица. Права линия, може и отсечка – по-интересна, но по-неясна – като топор с две острието – алебарда или башлик?
Три точки – трисмислица, триъгълник, триизмерност. Най-безинтересно и непродаваемо, защото е неясно (...това не го разбирам – като е брадва, защо е от камък; няма сап и връз нея някакви китки...) Като скулптура от Радослав Радев.

Освен простия изказ на мисълта, към които спадат каламбурът и всички научни писания, съществува и изказ на идеи и споделяне на чувствежа, който поражда наборът от идеи; те са реални, тези идеи – имат си свят – там жънат и вършеят, мелят, месят и пекат майстори. Наречете го изкуство, ако щете.
Но да се проектира всичко това в триизмерния свят, са необходими три опорни точки; така овеществяването на всеки духовен акт е трисмислен. Майсторът-пресъздател присъства и в трите точки – наблюдава как наблюдава себе си.

За яснота – вземам лист хартия и обикновен молив. Рисувам щраус. При уплаха, щраусът скрива главата си в пясъка; явление смешно, но просто (къде ще я дене?)
Рисувам под щрауса паваж. При уплаха, той ще завре глава в задника си (къде ще я дене?) Това е двусмислица – интелектуален хумор.
Затова рисувам паважа за небе, за да може горката птица да завре глава обратно на небето – в облаците (къде ще я дене?); и дано види нещо най-смислено и най-интересно там, където, ако не я принудиш по силата на създадените от майстора обстоятелства, никога няма да погледне.
Това е трисмислица.

Останалото е шоуто на Слави Трифонов – шкембеджийница пет звезди, приборите златни на сребърни точици, свири Берлиоз. Хората се лекуват от постоянен махмурлук. И да се излекуват, пак ще си харесват шкембе и двусмислици. И Кушадасъ.
А трисмислицата се родее с магията. Но майсторът–вълшебник не обяснява никому нищо. Той поставя трите опорни точки и ги оставя да си ги запълниш с каквото ти е по сърце.
После си тръгва, защото обича пътя, а не скиталчеството, а между зъбите му стърчи трилистната детелина на свети Патрик.

ЗА ГРАДИВНАТА КРИТИКА ПО МЕСТА ЩЕ...

2009-08-12T15:12:00.000-07:00

Некои другарки и другари по места, като Римини, например, изказаха в публичното пространство градивната критика, че не е било нужно господина Абаджиев да се снима на балконче с изпрани чорапи на телта за да ни показва Венеции и своите мероприятия. Същите правилно твърдят, че балкончета с чорапи има и в град Попово, Търговищка област и препоръчват усърдно на публикуваните снимки да фигурира канал.

След като проучихме въпроса, считаме тезата за праволинейна и препоръките за градивни.

Публикуваме снимка с канал и отчитаме, че след заплащане на ДДС, ДОД, ТОД, ДОТ, ОДС, ДДТ, ВиК и сметката за парно господин А. Абаджиев е хванал половин риба-меч.

Прочее, бачиро!

2009-08-12T14:23:00.000-07:00

From this very point Mr Essan Dragone started climbing an unknown number of stairs to reach back civilization at 40C. At the top he said in the prompt manner Henry Stanley spoke to Dr Livingston, "495 steps - sharp. Thank you for the beach."

Ladies and gentlemen, I admit I did some research work which took a while. I inteviewed folks and natives, one architect, several experienced builders and a jailbird who took part in the consrtruction of the stairs. Their evidence proved a number of 500 to 505. Bearing in mind that the stairs haven't been maintained for the last 30 years (some of them cracked, disappeared or went under the sand) I came to the conclusion that Mr Dragone did count the steps whilst climbing!! and is to be considered a true discoverer of the stairs on Cape Galata, Black Sea, Bulgaria.

Hats off, ladies and gentlemen! Press your right arm to your heart. Bending is desirable.

2009-08-11T09:19:00.000-07:00

За всички, които още са в неведение - пълното издание на"Змей в Змейно" е факт от повече от месец благодарение на любезната финансова подкрепа на Община Варна. Авторът благодари на г-н Веселин Марков за изключителната му творческа и художествена дейност, на г-жа Милка Юдова за издателската й дейност и на г-н Иван Овчаров - редакторът на редакторите!

Според мнението на читателите, още от полулегалните отпечатки на части от 2005 - това е добрата книга от време насам. Ние предполагаме, че ако някой, дай Боже, закупи екземпляр от книгата и ако, дай Боже повече! я прочете - то той/тя ще бъдат на същото мнение.

Авторът ще почерпи. Ура!

Ladies a-a-and Gentleme-e-en! To your intent! "Dragon in Dragonsville" has been a fact for over a month due to the financial sponsorship of Municipality of Varna. The author kindly informs you that there exists an awful verse in English which can be emailed on request.

DAYS OF ANTON ABADZHIEV IN VENEZIA

2009-08-02T14:15:00.000-07:00

Yes, guys, I did it. Far from the madding crowd I worked on and on on my own Itallian balcony in Venice. I found the first copy of "Christine" in Italian and visited all the Middle East Divan exhebitions of art - all placed in Catholic cathedrals. I missed Leonard Cohen's concert, because I was eating Pana di tutti ravini in a Kosher restaurant in Gheto Nuovo. I could afford myself that.

I think I have to write only a sentence, spontaniously but I will not. It's still a great euphoria.

SOME IDEAS TO BACKUP MR QUILL'S BROKEN CAMERA

2009-07-03T21:49:00.000-07:00

THE WORST THING ABOUT RUNNING A BLOG TO ME IS THAT i HAVE TO START FROM THE END OR YOU HAVE TO DO THIS, OR START TRAINING WITH THE THORA OR SOME OTHE EASTERN WRITS.

HE IS NOT MAKING REBELLION. HE'S NEVER DONE SUCH A THING. HE IS NOT A GOVERMENTAL SECRET OBSERVER.

THEY DON'T LOOK LIKE REBELS EITHER.

BY THE WAY "LET THE SUNSHINE IN" PRESENTED QUITE A RIOT BEFORE THE WHITE HOUSE, DIDN'T IT?

COME ONE, GUYS, FACE FACTS!

THIS COUPLE HAS BEEN THERE SINCE 1975. THEY DON'T LISTEN TO PROGRESSIVE TURKOISE RADIO BROADCASTS.

HERE MOM PHONED ME TO ASK ME IF I WAS THE ONE WHO TRAGICALLY COLLAPSED FROM THE ROCKS.

I DENIED, BUT SHE DIDN'T BELIEVE ME. SHE SAID I SOUNDED VERY BAD.

THAT ONE DEFINITELY SURVIVED...

JULY MORNING IS JUST GREETING GRANNY MARCH.

EVERYONE IN BULGARIA TIES A RED-WHITE RIBBON

AROUND THE WRIST OR PUTS A NECKLACE.

NO POLITICAL UNDERGROUND INVOLVED, BELIEVE ME.

IN 1974 I HAD MY OWN ROCK BAND IN SCHOOL, SPONSORED BY THE GOVERNMENT DEALING WITH ANOTHER 8 ROCK GROUPS FROM THE SAME SCHOOL.

EVERY SCHOOL HAD A ROCK GROUP AND WE MADE FESTS ON CINEMA OR THEATRE STAGES(SPONSORED BY THE GOVERNMENT). WHAT KIND OF ROCK WE PLAYED? i PLAYED BLACK SABBATH!

ПОСЛЕДНАТА ГОСПОДНЯ МОЛИТВА

2009-07-02T16:22:00.000-07:00

THE JESUS PRAYER

By S. Sandrigon

ПОСЛЕДНАТА ГОСПОДНЯ МОЛИТВА

Вий се присмивате на мен, обични мои и мерзавци, за мойто екстатично боговерие?
Не ще откарате задълго след моето проклятие.
Че никой тирбушон не е чак толкоз къс и няма майка на издръжка тъй мързеливо
лицемерна.
Видях как произведен от цивилността моралът отива във канала и напуска сцената
Говоря сериозно – аз съм причината.
А вий сте долни гащи на вселената.
Така че, намалете малко, обични мои и мерзавци, че моят онколог хегелианец е, и
нямам капка настроение.
Молете се за мене бездиханно, че животински ток да тръкне по козината на сънливеца
и скъса туй болезнено спане.
Или поне налейте го с кафе.
Свети Августин не се реши да разруши покоя на историчните калугерки там,
в Покипси.
Но аз не съм изтънчен тип, уви, и каня се да разтреса една многовековна нация
С вибрации от баритон и бас
Дали е правдата във всичкото движение за нас?
Дали я има правдата в какво-било, освен в петрола и всички сквернословности?
Я, зарежи. Щом е готов не с люлчина песен човекът се буден държи. И изключи звъна
на телефона си.
В най-смелите фантазии аз вярвам, но не мисля, че Канада е готова за чернокожа
Президентка,
Освен сервирана със сос.
Добре ми е да разиграват масите, не вярвам на заемодавците, обичам да си плащам
рентата.
Ще ви помогна да излезете от усмирителната риза, дано не кажете , че съм говорил сам, под нос.
Ще превъзнасям
и без, и с Уитман кръста ще възславя,
а вие цялата си искреност вложете в молитвите за вече невидимото, но тая книга не забравяйте
без срам наред със другите на най-високата полица я поставяйте.

От английски: Антон Абаджиев

НАРЦИС

2009-06-28T10:14:00.000-07:00

През моето вълшебно непълнолетие делях стаята си, съоръжена с огромно, старинно, буржоазно, русенско огледало с един кротък и здравомислещ шампион по джудо от лудогорските села.

Цялата миниатюрна стаичка се наблъскваше пряко волята си в това огледало. Когато рядко, но все пак, успявах да вкарам образа си в него, открих важното обстоятелство, че то може да ме отразява така, както най-много се харесвам. Заобичах огледалото. Ревнувах го. То ми навяваше мисли.

Кой предмет единствено губи своето предназначение, същността си във вакуум? Празната кутия дори си остава пълна с вакуум, ако е в тази среда. Вилицата, разбира се, не може да набоде вакуум, но това не я лишава от предназначението й да забожда, от рогцата й, от неръждаемата й същност.

Само огледалото губи същността си и то, не само защото няма кого да отразява, напротив – то си отразява точно вакуума, тоест – нищото! Отражение на нищото!
Именно това разсипва същността на огледалото и тя изчезва, не е същата, защото се променя. Огледалото съществува поради отраженията. Ами всички други естествено отразяващи плоскости? Ами синьото езеро и синьото море, които всъщност са прозрачни - син е цветът на отразеното небе? Че те заемат седем осми от площта на земята; в действителност тя е огромно сферично гадателско огледало (ако, разбира се, е кълбообразна), понаплюто от мухи.

Тогава...

Тогава Нарцис не се удавил. По своя воля той е преминал отатък, за да се гледа вечно жив в живия свят.

Не поглеждай огледало насън. Ще видиш душата си отразена. Душата не обича да се размножава. Разделената душа разсипва тялото.
А най-достъпните и евтини цветя пред църковните храмове са нарцисите.

OCCERRENCE ON ENYOVDEN или ОСЕРАНС ПО ЕНЬОВДЕН

2009-06-24T15:22:00.000-07:00

Some of the young natives say: "Well, folk, it's a wonderful world! But not on Enyovden! The sea takes victims!"
And so I went at dawn to shoot victims taken and to prove it's not like that. I was successful in both verses, and had the chance to experience the saying: "The practice in drowning lays in the hands of the respective drowners!"
Herewithin I enclose the pictures of the fallen Icarus (this is not a Hungarian make of bus, it only looks like), of the Icarus's resurection (it was not a bus indeed!), and the cynical, nude truth about the mentoined above slogan.
Do not try it at home unless you live on a raft, and especially not when the swimming pool is empty for cleaning!

It's beatiful. The day, not the cheap butt, definitely!

ЧАК ДО КАВКАЗ ПРЕЗ СКИТИТЕ, МАСАГЕТИТЕ И ИНДИАНЦИТЕ

2009-06-23T14:20:00.000-07:00

Един индианец гороломно прекосява Тузлука по пътя си към Катманду - с врат издут, изпружен като на добиче; напред и надолу го тегли огромна индианска коса с плоски косми, един излишък от чугунени скули му проправя път през атмосферните явления. С патравата си походка чертае неотклонна права; по правата се влачат шестдесетсантиметрови конци от разнищен работен панталон.
От Австрия индианецът се спуска в утробата на кънтящ метален шлеп, като Йона; заровен във въглища, мълчащ, просмукан от лигнитни въглища, с лице на пластове червени и кафени като буци лигнитни въглища, до Негру вода, където го чака костенурчест фолксваген, живописан с творбите на митничаря Русо.
Безвремието, пеплта и изпаренията в мрака на мазния промишлен търбух, вредният румънски спирт разяждат подробностите, остава главната цел - тогава прекосява границата в безсъзнание и е изоставен от неиндианците вцепенен, одървен, в неизвестна държава, в крайморския град Варна; когато се освестява чува непозната реч, вижда непознати букви, непознати надписи и цигани, които стремително крадат индианския му багаж; освен това - океан. И никакви Хималаи. И решава, че се е разминал с Катманду; никой не може да се размине с Катманду - без колебание тръгва бос (циганите, все пак, са му откраднали обувките) по посока на залязващото слънце.

"Защо ти е Катманду, бе, хубав?", питам го.
Индианецът почуква бронзовия си корем, после завира дебелия си, земеделски, неинтелигентен пръст в моите птичи, бледолики гърди и казва просто:
"Аз - индианец. Индианец отива в Индия."
Купувам му билет и го натоварвам на пътническия влак за София. За дванадесет часа да се нагледа на балкани и на инакомислещ ориент.

След половин година получавам една замислена като чисто бяла картичка с фабрично отпечатана марка на стойност един боливар. Фината бяла хартия е оплескана с неразгадаеми печати; когато вече не могат да унищожат марките, чистокръвните пощенци проявяват артистично нехайство - размазват ги, или оставят по някоя дъгичка, ъгълче, сигла.
И кадифен калиграфски почерк с кафява сепия, който с широка и категорична, звънтяща с цинти крачка навлезе в моя свят:

AMIGO, ADONDE VAS?

Човекът беше хванал Синия път.
Синият път се отърка о мен и мускулесто ме отхвърли в канавката при смачканите таралежи.
Щяха да минат четиридесет сезона докато прочета:

…стигнали чак до Кавказ, минавайки през скитите, масагетите и индианците…

HEY, HOW DOES IT SOUND IN ENGLISH?

2009-06-04T14:36:00.000-07:00

Do not abuse idiots. They like to build. They like being constructed, either. Certainly there are some that demolish; however, they do it somehow unemotionally, neither putting heart and soul nor rejoicing spirit. Mainly according to some administrative orders. The real constructor is full of unlimited passion; he would have burst off his stitches if definitely there ever existed a cutting template or a dressmaker's dummy for sewing an idiot. Because of the absolute absence of such a model or criteria - respectively - the final act of sewing, these passionate feelings inflate one figuratively presented elastic bag which happens more likely to be not even a bag for the lack of entrance through which some content to be added, or correspondingly - taken off. The content, inevitably comprised of constructive materials, fidgets and budges amidst the mentioned elasticity with not a sign of mere control, protruding and modeling on the surface most unexpected forms.
To the more fragile and non-elastic people these forms cause jitters, for the total vagueness about the identity of the bulging inside-out objects, unavoidably followed by density of fantastic suggestions. The most stubborn representatives of mankind try to accept those facts calmly, loading onto themselves overweight and stress.
The idiots' world is fairy. Just but on a street cross they have raised Rapunzel's tower, cylindrical and supplied with a single loophole, somehow glued onto the sharp corner of a panel block of flats. On the next roof is the timber Karlson's shack under which mournfully remain The Agush Town Hall resting premises hanging in the air. There is nothing beneath the premises except atmospheric occurrences, but in return to it a huge metal pipe with incalculable diameter protrudes from the ground. The walls of the pipe are sealed with asphalt and rumors loiter around it. On the black asphalt someone has drawn a pale graffiti of a semi-manufactured ready-to-cook article, an ascending broiler in nightgown and a shroud.
On the opposite side stands the building of the free masonry. The expansion of the lodge has led to a vast increase of the number of floors and inhabited flats in height and width. And so, instead of losing its top storeys in the high heavens, somewhat sky-scraping, or at least growing thinner, it's just the opposite - the top enlarges, and the area of its flat roof is six times and a quarter bigger than the basement's one. Those inhabitants of the crossroad, who are used to the anomaly, mechanically link the rumors about the pipe with this particular basement. The being not used to it passers by, especially the ones in motor vehicles, in accordance with their healthy mind, accept the building initially in the pragmatic and primitive way - namely, that they are closer to the roof than to the tichy dimensions of the ground floor. The pro-created sensation of flying makes them step on increasing speed and at the end of the crossroad - stop before the cemented to the sidewalk police car and handle to the officer a bluish banknote in deep relief. After the execution of this procedure, the unpleasant thrill in the pit of the stomach disappears; the aviators continue their route uneventfully committing cross-like signs, as well as other signs of protection with their arms, and thus creating a real risky traffic situation.
Upraising to some significant heights is hindered by a metal construction, which in starting fever remains in the air across and over the transport artery. Whether that is a trestle or some underpass destined for pedestrians - it is unknown. The hind side mounts sky-highly with its one hundred and sixty three steps, and then extends over the road its iron spine, and at the end of the spine two massive concrete arms lean upon the special status sidewalk. Steps do not exist on that side. Trestle's belly is corroded with rust; it’s only torn rubber pieces of bungie jump pipes that are hanging down.
The covering tiles of the special status sidewalk have been dug out and dispatched somewhere. Every morning its freshly stripped plot is being covered with fertile soil. That soil is being carried out of the entrance of the block in plastic sacks by the dissident of the lodge - Number hundred eleven. Number hundred eleven gets out some remains of building activities as well, and while this positive person creates virgin land onto the sidewalk, on the other hand he ensures stability of the giant pass-way's extremities.
The fishmonger's store of the Saints of the Last day has been built solidly; of sawed and chiseled stone blocks and a blacksmith has masterpieced nice metal bars on the window frames. Non-idiots built the fishmonger's store in the eighteenth century and according to town regulation plan is about to be demolished. The deconstruction will surely prolong till Judgement Day because the temple of the Mormons is accommodating it.
The business center MAMZA would have formed the third corner of the crossroad, if it hadn't suffered by a single obtuse angle, which does not come out of the building but is a kind of hewn into it. As a whole it looks like a luxurious bar of cheese, packed in aluminum folio according to the various standards. From the bar, however, has been cut a huge piece by the confectionery "Aniko" and the self-employed merchant "Polar bear". The plot of land does not stay on its regulation place, but only fidgets around here and there, towing with itself the shops of the self-employed. The white bear fortificates itself in the very beary way, and despite being a panel one, replaces slowly, and with emphasized unwillingness. All this replacement is inevitably connected with police, numerous porters of the labour engaged occupation and nervous personage of officials and pretendents, all armed with paper arguments and arguments of another kind, and limos in metallic colours. To compensate, the confectionery is light-heeled. It is built on a single hen's leg, with which it is jumping briskly and easily around the slipcase of the children's playground. The slide is overgrown with high weed and takes the function of sexual sanctuary.
The mamza makes wage war against these occurrences through palm trees planted in wooden tuns, originating movable subtropical forest. In the forest there lives a monkey, a former belonging of an individual of the gypsy minority. In the end of this improvized forest, onto an enormous hybrid dried tree, which is community's property, someone has built a dwelling place. This someone feeds the monkey.
This crossroad exists in every city, and it is inevitably named "The five corners", and nowhere the corners are five except, perhaps, from time to time. The major reason for this is the presence of a building, which is eternally being constructed, re-constructed, repaired and modified. It differentiates in width and height, alters its shape and face and has no definite purpose or predestination. The structure conceals under a greenish building yashmak some ebullient constructive and destructive vehemence. One can trace its epicrisis only through the periodically changing inscriptions before the presumable entrance. But despite all the convulsions under the veil the edifice is enjoying an enviable health and vigorous life. Its amorphousness makes it look like a huge wax candle destined to stick up but for a long time having been puddled, and after the mauling having gained unspecified form. Notwithstanding the variety of forms the candle hides a wick within, which wick permanently flickers at the end. The end that the candle has been lit by appears to be an occurrence out of knowledge.
Even the first sun beam gropes with non-scientific succession the structures on the cross-road, starting with its oldest part and ending in a quick transition over the newly swelled turgidity of the eternal construction site. In the mouth of the pipe the sunbeam does not dare to peep.
And since the sun neglects laws of nature and does not will to throw light upon the matter, it is quite uneasy for a human, even with a fair approach to accuracy, on which floor precisely and towards what world's bearings was situated the office of Z.M.E.Y. - short from ZONES & MACROSTRUCTURES - EXPORT & YMPORT.

ПЕСЕН НА ТЕЛЕСНОТО ОЧИСТВАНЕ

2009-06-01T15:04:00.000-07:00

ПЕСЕН НА ТЕЛЕСНОТО ОЧИСТВАНЕ

От С. Сандригон

Свойте щерки именува Америка
Ема или Емилия
Най-голямото мое женско чедо се клати на гърба на камила в Сейнт Луи Десет метра е висока камилата
Съгрешихте пред Бъфет фамилия:
Натъртена болка от животно разклатено.

Кайте се! Герои и влюбени!Следовници на църквата научна и мормони!
Аз жив съм и земята е господня, звучна е.
Дъщеря ми получи пет минути овации за своята славна битка с горгоните
Гола скита сега без право на нация, един банан ръката нейна не получи.

Проснете наземи телата си, от славене на Третата поправка сме разтъртени.
Заспете и сънувайте гърди, чудати изваяния там в папската градина
Все още червеи копаят под междущатската родина в очакване във Ханаан да се завърнат.
И дави се човекът в червени одеяния, пред всички ни в таверната изтърсва се доносник нов за за вярата
омайна.

Пак дъщеря ми, обажда се само, когато изпразни кесията.
Четири хиляди сто и четиридесет ангела борят се върху котлета в чинията.
С моето име на чело изписани.
Сиера Невада изригва в буря от пурпурни вихъри,
Канибали и плодояди разкривят моята песен във стихове.

Малини-пралини? Употребени; и мечката край тях не диша
Да надхитря аз словом предизвиках демократа от афиша
Тоя мамин любовник главата ми с палка премаза
Побягнах в долината на платената любов, притиснах се и дълго крих се в ямката на тягостната пазва.

Запей ми, ще изслушам някоя щатска песен потулена
Платихме в Ашфол, изкопахме дъщеря ми от фосилното й ложе
И звук бих кътал, но е късно – проблеснаха светлинни улеи
Робовете, копачите на гробове разпуснахме, да се сберем на Джеферсън с разклона невъзможно е.

Говорейки за сватби хванах бас, че няма да изкара и година
Тя не утрая даже половината и свърши точно в три минути със своите деяния – като на Кеневик луната
Секс простотии й напъваха обхвата
И губеха намного и нечути неща добри, като свещи и оригами.

Енергийни кризи, високопърдие, капрологичен хумор – всичко на светло, на къра
Брътвеж без цел за разни изми, доказана безкрайността
Кърмъзен спасител в докапчен казан, с кон занитен в южняшки яхъри.
Страхотно, казват; и изнизват се покрай гнева на пропастта.

Наричате ме шут, обаче аз не съм, аз съм натура
Пластичните касапи где са да клъцнат някоя известност
Детето ми изгуби вид от качамак и синекура
Изпратих острие в лика на бившия й мъж със самострел; и миролюбци като нас забравят свойта честност.

Фамилията тя не ще смени, но пре-прекръсти нощния амвон
Десет хиляди пъти, сърца, езици, форми, писмена и бардове не могат и поетите
А моята любов лежи сред бъдещето на парите и газеника на Плутон
В Тихуана в зори, там, под агавето си спомням планетата.

Събуди се, върни се, Пол Робсън! Най-ниският ти тон срази милитаристите
Износено, с лице червено зомби под пода нейде мърда се.
От местна парадигма мозъкът му гръмна, на секси-говедаря – антихрист.
Неубедената съвсем Америка с пророк офъфлен се нагърби.

Тя е мъртва в ръцете ми и смисъл вече няма, не капнах и сълза
И седмици се карах с биографа й да запечата тази лудост недостигната
За задушените копачи станах като пастир за своята изгубена овца
И връщам вкупом всичките Емилии и Еми на мястото, отдето са пристигнали.

От английски: Антон Абаджиев

DO STIR, AND HELP EDUCATION!

2009-05-28T14:14:00.000-07:00

I am working on a project to release handprint T-shirts to inspire students through summer vacation. The slogan must be very international and has the message BECOME A PRIZE PUPIL!

I bravely appeal that any sharing&caring person starts immediate printing and selling the stuff at humble prices. For a start I give up my author's rights.

HAPPY BIRTHDAY TO ME! A NEW ZMEY WILL BE BORN!

2009-05-27T14:23:00.000-07:00

And so today I am legally 51 yers old. It is The Roussalya week and the day is Spasovden - Day of Salvation - forty days after resurrection & The Municipality sponsered me for a full edition of

"Zmey in Zmeyno" in which the process is described. Quite big concurrence to me.

Through Roussalya week water and forest nymphs are fighting the Zmey (Dragon). It is the most magical and dangerous week of the year. Experience carefully. Anything is magical and if you catch some illness, whatever it is - it will last life-long until you stop it the next year on the same day passing through a special ceremony. For more info - read The Newborn Zmey!

There will be storms and showers in the end of the week. How do I know with an eye it isn't raining in Varna? It's been like that for thousands of years.

Believe the old man.

(Tickets sold. Book out of stock. All seats reserved.) I'm lovin' it!

Ivan Vazov School Varna

2009-05-24T10:36:00.000-07:00

I would like to inform all the readers who do not speak&read Bulgarian that today is The Day of Bulgarian Script and Culture - the day of the saints Cyril and Methodius who are Bulgarians.

If you are still unaware of these saints I present you a simple example: You legally read The Holy Bible in English namely due to these Bulgarian brothers. Bearing in mind that the computer was invented by Bulgarian - Jonh Atanassov, as well as the first plane bombing was done by Bulgarians - no wonder why Miss Utah is Bulgarian too!

A step aside from these facts I proudly present the students and teachers from Ivan Vasov School in Varna, where I teach English.

And, daresay: "It's all Greek to me" is a good and vivid expression!

Аксис ISBN 978-954-8279-07-9

2009-05-17T10:21:00.000-07:00

On 14th May Anton presented his last novel called "Axis" in the Art Lounge of Radio Varna.

He wants to thank readers, followers and sponsors - every

single person who has believed that geniuses are still carrying on.

ANTONABADZHIEV

АКСИС - AXIS MUNDI - СВЕТОВНАТА ОС

На 14 май в 18.00 Антон Абаджиев с гордост представи последния си роман "АКСИС" в Арт салона на Радио Варна. Антон благодари на организаторите и използва възможността да покаже и предишните си творби. За онези, които не можаха да присъстват авторът публикува снимки.

Благодаря на читателите, приятелите и спомоществувателите!

2009-05-15T15:20:00.000-07:00

A hord of rampant barbarians calamitied the village of Zmeyno this weekend.

Isn't it touching?

Establishing new traditions in an Otomanous village?

The barbarians are planning to erect a small monument in the village.

Ideas? Volunteers?

2009-05-12T02:11:00.000-07:00

Уважаеми читателю, с гордост заявявам, че получих 2 /словом две/ отпечатани рецензии за романа си "Аксис" в най-престижни издания. Като така, следва да изкажа и моето становище по въпроса, или по точно да изразя със собствени думи какво е искал да каже авторът. И понеже авторът се е изчерпал като слово в това направление, а не списва критични материали върху книжни тела и плоскости, то същият автор прибягва до цифрови и дигитални похвати. Благодаря за вниманието!

2009-05-03T10:37:00.000-07:00

БРОНЗОВАТА МАРТЕНИЦА

Разказ от Антон Абаджиев

Умря Струнко Арсенков. Почина човекът не неочаквано, ами предаде Богу дух точно в пусковия срок, както той си знае. И, както обикновено става, всички останали живи приеха това обстоятелство, така да се каже – като ненадейно.
Двамата, които триеха бутуши о шарената чергица в антрето, съвсем не му се надяваха да се е гътнал и умрял толкова без време. Те, двамцата, се надяваха Струнко Арсенков да ги почерпи.
И с тези именно мисли се втурнаха в единствената стаичка. И, даже, се втурнаха с подходящи изражения.
А можеха преди това да се обръснат.

„Човекът е много точен”, беше предупредил Гедерето. „Мно-ого, значи, стегнат и подреден човек. По едно време беше директор на лятно кино „Култура”. Завчера дойде и ми поиска костюма за сватба, на сватба щял да ходи. И аз му казах – Щом ще ходиш на кьорсофра – няма начин да не почерпиш!”
А пък Айдебайо Неделчев не му повярва.
„С твойта политическа неграмотност, изобщо и по места – друг път ще хванеш директор да те почерпи! Че ти не знаеш името на Европата, бе, байо!”
„Победи ли демокрацията в Германия? Победи. Значи е Германска демократическа република!”, му отвърна Гедерето, което несъмнено означаваше, че бившият директор ще скокне да ги угости, защото е стегнат и подреден човек и стига са ни побеждавали вече, хайде и ние да победиме този път.

„Ма, той наистина много стегнат и подреден човек.”, каза Неделчев. Я, как мирно си лежи. На кокъл е станал. Айде, байо, да се омитаме оттука!”
Струнко Арсенков се беше изпънал в русенското си легло по най-солиден начин и морскосиньото сако на резедави райета се прегъваше внимателно само по лактите, а дланите си човекът беше скръстил на корема.
Гедерето се натъжи.
„Отиде ми костюмът!”, каза Гедерето. „Бива ли да се нагласи така точно с моя костюм? На нищо не прилича тая работа. Я да го проверим, може пък да не е вкочанясал чак толкова. Може пък да се разгъва мъничко по лактите. Я, хвани туканка и дърпай!”

От дърпането носът на покойния се изшили и щръкна нагоре, на гърбицата лъсна продълговато петно, а встрани се появиха морави сенки.

„Дай една цигара.”, каза Айдебайо Неделчев като се умори и седна на таблата. В стаята нямаше други мебели, та затова Неделчев седна на таблата и запуши. „Трябваше най-напред да му разключиш пръстите. Виж какви ги е стиснал, емен-емен, имане стиска!”
Гедерето се окуражи за момент и в едно известно време на чоплене и човъркане около показалеца му се омота черен шнур, и след още малко...
„Опа-а!”, каза Гедерето. На края на шнура се закандилка висша технология колкото едно калъпче катранен сапун.
„Това, Неделчев, е висша технология. Това, значи, е крачкомер, обаче такъв един... модерен. Действия може да извършва безброй! Ако, да речем, береш кукуруз и се загубиш из блока – веднага натискаш ей-това копче – ей го на, и ти се определя местоположението, и спътникът идва да те прибира.”
„Кой, аз ли, бе?”, изненада се Айдебайо Неделчев. „Аз да бера кукруза? Ти, май нещо, а...?”
„Добре, де – където искаш – там се изгуби. Веднага ще те намерят.”
„На мен такава вещ не ми е полезна.”, след кратък размисъл каза Неделчев. „На мен това нещо може само да ми навреди. Какви ги приказваш ти, бе! Ще се чудя аз къде да се смотая и след минута-две: Айде, байо Неделчев!”
„Обаче струва пари! Ще го шътнем на яхтаджиите от движение. Или пък на спортните рибари. И бракониерите ще го купят...” Гедерето живна, опипа реверите по дължина, убоде се и като лапна убодения пръст, рече: „Виж с какво се е закичил!”
Едно жълтеникаво парче пластмаса, което дотогава се губеше между райетата, влезе в полезрение, още повече, че след разкачването му от иглата увисна усукан конец.
„Мартеница!”, каза Неделчев. „Кой ще легне да мре и ще се закичи с мартеница!”
„Не е баш мартеница.”, каза Гедерето. С крачкомера в джоба той се почувства успокоен и реши да ожали покойника.
„Важно е какво изобразява. Изображението е важно!”
Мартеницата беше голяма колкото неизрязан нокът и представляваше мечок, опасан с олимпийски кръгове.
Гедерето извади по цигара и като почука по кръговете каза,
„Човекът беше ресурс!”

Струнко Арсенков наистина бил ресурс и вместо да го пенсионират му казали: „Хайде, Арсенков, стига си седял под голото небе и на равната земя в това лятно кино. Охтика ще хванеш на тая си възраст. Време е вече да израстваш по етажите!” А пък той не рачил. Свикнал бил с чистия въздух, просторно му било нагоре. И се изгубил, не се качил по никакви етажи, ами след три дни се появил по анцуг и италиански дъждобран, който се сгъва като носна кърпичка и казал – Ходих пеша до Провадия, сега се връщам.
Не му повярвали.
Той, обаче, се загубил пак, този път за седмица. А когато се върнал, рекъл – Ходих до Москов табия да пия едно кафе. А пък Москов табия е до града Шумен.
Не му повярвали.
Ама, когато след десет дни се появил и казал – ходих в Омуртаг при доктор Махмуд Ефе да ми извади зъб, този път показал и медицинска бележка. Удостоверил се, един вид.
Пак не му повярвали.
Обаче, този път го пенсионирали.
И му подарили крачкомер.

Оттам-насетне Струнко Арсенков не се появил никакъв и никъде, ами само вървял по шосетата и не се спирал. Придвижвал се той, съгласно правилника от лявата страна на платното. Постепенно изоставил кецовете – късали се кецовете, на тяхно място обул широчки гумени цървули от женските, а в тях настилал вестници. Започнал да си опростява живота. Хранел се с плодовете от дърветата – орехи, джанки, череши. От блоковете си откъсвал млечен мамул или слънчоглед. А като не намирал такива работи – ядял шурулинци. Обаче, като шосеен пешеходец се бръснел сутрин и вечер, и косата си сресвал внимателно.
Защо бил шосеен пешеходец ли? За да отчита крачкомера равномерно крачките и да показва точно, а не да си фантазира там някакви разстояния.
Където видел пиле, му викал – Пили-пили! – без да спира да върви. На зайците викал – Зайо-байо! На кравите викал - Да изплющя твойта мама рогата! Гонила го, значи, луда крава и му скъсала дъждобрана, че после трябвало да го лепи с универсално лепило „Ухо”.
И тъй преодолявал материалните състояния на пътищата, както и всевъзможните атмосферни явления. Косата му се веела на светлината на фаровете и той я сресвал. Дъждобранът лъщял от дъжда и той го подлепвал. Гумените цървули се пълнели сегиз-тогиз с вода и кал, и той подменял вестникарските подложки. И пак продължавал да крачи с изправен гръб – единият крак пред другия – а около него като корав дъжд капели и трополели конски кестени.

На това място Айдебайо Неделчев сви шепа и там, в шепата, започна да тръска пепелта от цигарата си.

Докато през един март месец бившият директор се появил там където трябва, избръснат и сресан, а на ревера му фигурирала ей-тази същата мартеница. Само че – нова, току-що произведена. „Аз, казал, придобих потенциал и заявявам най-отговорно, че ако уредите формалностите, ще тръгна веднага и ще пристигна пешком на летните олимпийски игри в Москва.” И им връчил крачкомера – да смятат и да удостоверяват разните скорости, пътодните и пътонощите.

„Като едното нищо е заминал.”, предположи Неделчев.
„Да, тогава, май нищо не се получило.”, потвърди Гедерето.

Къде ще ходи, бе, си казали там където трябва. Че нали му трябва снимачен екип, да удостоверява събитието. Треньор му трябва и спортен психиатър. А пък такива се полагали на онези, дето отивали да вземат медали. На Струнко Арсенков медал нямало да му дадат, ако ще на ръце да е ходил до летните олимпийски игри. Ами, като вземе да призяпа и да се катурне? И му отказали. Рекли - Ще я видим ние тая работа.
И на летните олимпийски игри в Китай не го пуснали.
Въпреки, че човекът им обяснил, че на други игри не искал и не можел да ходи, защото имало много морета. Да.

„И затова се е пригласил по тоя начин, гледай – дъска си е заврял отдолу, да не увисва пружината и да му е прав гърбът. И краката си не е вързал с конец, даже, да не изстинат събрани.”, завърши Гедерето.
„Да му връщаш на човека крачкомера!”, ядоса се Айдебайо.
„И вземи се обади на поп Недко, да го закопаят какъвто му е редът!”

И Гедерето отиде в антренцето, а там набра номер.

„Вий луди ли сте бе!”, развика се поп Недко и гласът му стигна през отворената врата дори до асмата на двора. От асмата висеше подивял и презимувал спаружен плод.
„Как тъй ще се яви пред Христа с крачкомер! Готов-тръгнал, значи, да се разхожда из селенията. И каква е тая дива и езическа мартеница? Да ги махате веднага! Аз ще се обадя в общината за лекар и ковчег, пък вие да не вземете да направите някоя глупост?!”
„Ама, попе, отче наш, човекът беше ресурс! Заслужил беше... на културата. И, такова – герой на... труда. Евгене – кандидат-майстор на спорта. Медалист. Да кичим ли медалите?”
Попът се укроти. Види се, медалите бяха канонични.
„Заслужилият, може. Там, по културата – непременно в ковчега! И на труда – пак там... А, за спорта, си решавайте!”

„Ще трябва да ходим при майстор Кайцун”, обобщи Гедерето. „Само той може да я извъргаля мартеницата както трябва за една нощ. Хайде, байо Неделчев...”

Общината възложи скромното погребение на фирма „Титаник”. Фирмата положи тялото във фазерен ковчег и пешеходният директор изглеждаше много добре с онямити бронзов мечок, опасан със стоманени олимпийски кръгове, боднат на ревера.

„И бронза да отнесеш – не е лошо. Пак е голяма работа!”, казаха Гедерето и Неделчев, като нагласиха капака върху Струнко Арсенков.

И после го заровиха.

2009-05-01T13:41:00.000-07:00

14. Have you finished yet? Okey. You are not the same guy any longer.

2009-05-01T13:35:00.000-07:00

13. This is the accomplished product sheathed. You can buy a similar one at the average price of $ 150.00 in Veliko Tarnovo, Gabrovo, Troyan or a bit more expensive in the guns and blades shops.

2009-05-01T13:27:00.000-07:00

12. The local saddler will make you a proper sheath for the amount of 10 BGN, which is the expensive part.

You can try and make it from old shoes, a piece of a hose or a flattened metal pipe, or out of all the mentioned materials combined together.

2009-05-01T13:25:00.000-07:00

11. Here is the babe.

2009-05-01T13:13:00.000-07:00

10. Find a cheap metal badge with an image to fit the top part of the handle. Parts of medalions and bracelettes might work. Do not forget - you have got to like the image unless you must go mad in a second with an eye of manipulating with the very same knife.

2009-05-01T13:03:00.000-07:00

9. Drill a hole through the horn handle. The inside of the deer horn is soft but do not use a cork screw driver. Borrow a drill from your neighbor. First you must fix the drill (step on it). Do not fix the horn first. Use a drill of a smaller size, then of a larger one.

Put inside the hole some glue. Chinese is good but almost any glue will work. Place the thinner part in by knocking.

2009-05-01T12:57:00.000-07:00

8. This is the gentle polish. The hardest part. Use your imagination and a lot of toothpaste. Keep in mind that a zen monk cut a solid iron rod with just a horse tail's hair.

2009-05-01T10:47:00.000-07:00

7. Put the piece into the severest fire you can find. A gas burner will work. Any gas stove will work, just neglect preparation of hard boiled eggs and place the steel onto the burner. Use some wire to hold it if you haven't got a wrench or a similar device. The thing gets red in two minutes.

Put it in a bucket of water and place it aside to cool. It is a very hardened piece of steel now.

It is TEMPERED.

2009-05-01T10:43:00.000-07:00

6. Sharpen the piece of steel. Most round stones are good for the purpose. Match that the material is still raw, that means - mild, as mild as a piece of iron could be.

2009-05-01T10:40:00.000-07:00

5. Make cuts in the round pieces and put the thinner side through.

2009-05-01T10:32:00.000-07:00

4. These are roughly cut pieces of metal and horn or plastic of another color. Anything in your Big Little village can be put in use.

Do not run after a goat or a buffalo with a chainsaw. First make another two or three tries to supply yourself with the stuff in some easier way.

2009-05-01T10:29:00.000-07:00

3. The pieces must match somewhat like that.

2009-05-01T10:25:00.000-07:00

2. Find a piece of deer horn of 10 cm. Buy some

from the junk shop or saw it off a souvenir.

2009-05-01T10:21:00.000-07:00

1. Form roughly a piece of steel. This one is KW80 of Swedish steel with an average length of 20 cm.

2009-05-01T10:13:00.000-07:00

THE ANATOMY OF KNIFE

Master Nickolaus Blady - Kaytzun

manufactures a perfect knife in 14 steps.

You can dump The Discovery Channel

for quite a while.

2009-04-27T15:21:00.000-07:00

MAJOR PARTS OF THE MEDITATIVE NOISEPRODUCER FOR ADVANCED USERS

2009-04-22T16:26:00.000-07:00

MNP MANUAL

Elaboration by Ntoin Didiot
Translated by A. Abadzhiev

The meditative noiseproducer consists of a planket measuring a male spam to a thenar, including the thumb – i.e. – a palm. In the upper part is centered an opening with the dimensions of a brass wedding ring, batch production. Without the planket the noiseproducer does not generate the requisite sound, and in substance appears inherently wrong and useless.

In accordance to the relatively easy moving of this plane panel through the aperture is pierced the slender part of the fixing handle, which part in size and image closely represents the middle finger of the ideal or psychical hand viewed by the science of chiromancy. A very similar drawing of this namely finger can be found out in the book “Palmistry”, a photo copy of which is released in September 1990 by Satellite 55, Rousse. The author of the literary work, the same to have drawn the sketch, is named Shicskal; on the genuine cover he put his signature down left on a pedestal at acute angle of thirty five degrees, thinning in depth that allowed him to slip in two orthographic errors.

Reasoning the hand is ideal the middle finger may be replaced by a forefinger or the fourth finger for their severe likeness that tends to identity. Substitution of fingers renders slight yet staunch effect over the process of meditation.

The handle itself is manufactured of non-heavy material with a preference of a drift-wood which turns out in lightness and stability, and possesses natural asperities; ruggedness ministers the holding hand and the handle to carry into effect the maximum of the rubbing process.

According to Physics the maximum of rubbing is achieved when onto the handle is applied cohesion that leads to steady stand. In Physics’ opinion the vastest rubbing is attained by the least friction or by the lack of any movement. For instance: at the stop of movement of the, daresay, universe – neither an atom moves, nor a planet, nor a galaxy – nothing moves for an hour, in accordance to science we observe a period of sixty minutes one hundred per cent of rub.

These namely statements of science cause the necessity of falling into deep meditation.

Another major part of the noiseproducer is presented by the restrictive stop. The stop is no longer than one foot and by all means is an oblong cavity. The front of the cavity is used to insert the slender part of the fixing handle; the rear ends in limited number of convexities rather rounded than sharp at the ghost of a chance. Thus, having under hand the major manufactured parts we consider the noiseproducer roughly accomplished.

The effective noise is reproduced with the help of a hammer, engineered from a much thicker timber material. The manna-ash timber provides satisfactory results as sonority, correctly transferred oscillation, endurance, etceteras. Sprouting inner needs of chord section applied to the head of the knocker the ash tree appears unbeseeming as timber of extreme tenacity.

Quite operative is the replacement of the upper mentioned material with acacia tree, which once having been cut provides but a chord section, due to its natural ligneous torsion.
Should the need arise a common locust will do.
However, locust needs premeditated suspension of thorns, presumable to distract attention from the essence of meditation.

The common practice is to prepare two knockers – one of an elegant handle and a massive short pestle; this is the basic option for beginners. And another one of a massive handle and elegant pestle for advanced. The hammer of a very thin handle and a stout, heavy oblong head that freely passes close by, to say, the right temporal bone in unspecified speed and acceleration is recommended to only be used after surviving the first two stages.

What is the main way to put the noiseproducer to practice?
Follow the steps.

Put the slender part of the fixer trough the opening having a tight hold of the handle.
Pull the stop on the already put trough part of the fixer.
Keeping hold on the handle place the convexities onto the mid-eyebrow a way the planket hangs freely down.
Start delivering knocks onto the planket: frequent, strong, rhythmical, and unequable or following certain tact until you gain sound adequate to your personal perception.
Exercise in a period of two to five multiplied by sixty minutes.
The bulged end of the transmitter could be also fixed onto the temple, the ear shell, the knee-cap or the genitals.

The meditative effect is severely and pointedly personal, and thus – out of systemizing and classifying. It also works against toothache, bad spells, guests, and for coping with science and solution of most common problems of living, related to thinking, anxiety and funds.

Consulting a GP before, after and during the time of the process is strongly counter-indicated.

In its rough verse the meditative noiseproducer was engineered by Shrimad Bhaktisahshri and legalized sporadically in September 2006 under force-major circumstances.

2009-04-19T13:19:00.000-07:00

To the newly consecrated honory members of The Knighthood of The
Zmey in Zmeyno our honest congratulations!

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
EASTER EASTER EASTER!

2009-04-09T13:00:00.000-07:00

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

7.
А аз, изобщо, се добрах до моя портокал, колкото да установя, че Панамския канал съвсем се е умирисал - политически в том числе, пишеше го на едно прясно парче вестник на пирона. Което пък идеше да ми каже, че из моето убежище се навъртат обиталци, политически грамотни, при това.

Обаче - ядец. Не познах. На леглото ми се опънал Джабе по най-отомански начин и си пийва фруктовка с чадърче. Чашчица, значи, на пода, чашчицата със столче и по ръба - солчица. И дъни на грамофона "Иракере" поради стилност и за уплътняване на обстановката. Иракерци са кубинска банда, благословена лично от ел компанеро Фидел. На тромпета и флигорната се надува Артуро Сандовал, спукал ми е стъклото на капандурата, което е цял сантиметър дебело.
И не свирят там разни емигрантски салци и други такива пюрета, дето на третия такт трябва да ритнеш настрани, че да си отръскаш крачола.

Това - Хорхе Варора, Пакито, че и самият Исус, на когото викат Чучо - такива работи пердашат патрия о муерте, че ако не им се разместиш пъргавичко в ритмиката, омотават ти сополите около врата и започват да стягат като една боа констриктор. Като колониална гарота стягат, подобрена версия, с брас секшън - докато се усетиш - прас, отишъл ти я атласа, я епистрофея. Абе, музика за пигмеи в синя джунгла - да скачат от клон на клон, а пък отдолу да мърда гондваналанд, да се люшка и да се чуди на колко континента да се разцепи.

Естетически погледнато, това си е суинг на куб. Кубът е лъскаво черен, в три четвърти и лек наклон, а по ръбчетата му - солени бучици от изсъхнала пот.

Джа-а-а-бе-е!

Джабето е от Коджаците, има мустак като на брат си, ама го суче някак си по-легионерски и го докарва рижав на цвят. Освен това не е изпращял съвсем, защото е още средношколец, обаче работи усилено в тая посока. И прави художествени грънци в Елин Пелин.
"Ио но сой но, ама си!", поздравява подрастващият и кара нататък - "Донесъл съм ти гений - да живее тука!"

Геният е Пентименто Беловарски - същински Моцарт на живописта. Само че Моцарт го натиснали на тригодишна възраст да дрънка на пиано и той започнал да композира собствена музика, защото - колко чужда музика можеш да изслушаш за три години върху цукалото, нали така?
С Пенти станал почти идентичен случай - тригодишен получил прорезна рана в Коми и отприщил такъв природен талант, че вапца с каквото и където намери, шедьовър до шедьовър. Принципно и той би следвало да прави грънци в споменатия Елин Пелин, обаче - не ще. Искал да си остане прост.
Иначе носи жълта пасторска брада, антимилитаристична. Кефи се, че няма да ходи войник поради Коми и си подбръсва горната джука; за сметка на това си е пуснал златен бамкел, съвсем хипстърски, като на Франк Винсент Запа. На това вече му се вика соул, което значи - душичка. Оттам нататък се сещам за един от записаните и изтрити маншетни изрази "Да сера на баща ти в бамкела!". Схващате ли обтекаемостта на формата? Не в устата, да речем, а заобиколно и в дълбочина.

Пенти си имал проблем. Трябвало да напише домашно, иначе щели да го зацафят, пък той не искал да пише, че и не можел на всичкото отгоре; искал да го нарисува.
"И какво ти е домашното?"
"За някакво каменарче."
"Че нали се мацате със шамот? И с каспичански каолин?"
"Туй не било от Каспичан. От Христо Смирненски било."
"Знаеш ли барем някой ред от него?"
"Ъхъ."
"Почвай."

Тъмносив късмет
Порязана буза
Кураж по ушите -
колкото щеш

Все едно го е писал Кандински.

"Ясна работата. Аз ще го напиша. Ти ще почерпиш."

Пенти черпи два билета за филма "Харлемските баскетболисти". Аз съвсем персонално и необратимо мразя спорта. Американския пък - даже не го и мразя. Вие представяте ли си, сто хиляди души да гледат как някакъв чичка цели топчица със сопа на цял един стадион. Точно така - и аз нямам толкова въображение.

Тоя филм, обаче, мога до го гледам по всяко време и от движение. Поради силното негърско присъствие. Все едно - да пуснеш Джимито Хендрикс дванадесет пъти под индиго на една никаква площадка и да му тикнеш в ръцете не китара с обратна захапка, ами една обла гума. То стойки, то чалъми - бе суинг, бе кейкуок - сучат се черните като нервюри на безмоторник, опъват се и се разтягат като ластик - все едно се намират в църква. А топката фигурира, колкото да влезе в коша - и туйто. Направо идеализиран образ.
Онзи, дето я е измислил тая игра е имал с абсолютна положителност нещо друго пред вид. Топката, значи, следвало да се вкарва в сандък. На една стълба до сандъка висял съдия и като влезела топката в сандъка, изкарвал я оттам и я показвал - ето я, влезе - попадение. Точно и културно.

Черните, обаче, разните афроамериканци, нямали сандъци поради расовата дискриминация. И окачвали някакви стари плетени кошове, дето не ставали за нищо; новите сигурно им трябвали да берат памука. Та, понеже били стари кошовете - издънили се. Направо уцелили луната с тоя номер - те и бездруго си нямали съдии да висят по таблата, поради памука и прочие. И замисълът за попаденията се изкълчил - играенето станало по-важно. Културна революция, във висша степен - ударила даже и лексиката. Сменило се името. Иначе досега щеше да се казва - сандъкбол.

И средношколецът Беловарски се издъни като споменатия кош. Каменарчето с късмета го били учили миналата година.

"Ти откога не си стъпвал в училище, бе, майчин и лелин!"
"От вчера."
Иначе - паметлив.

Изпитали го за граф Андрей Болконски. "Претвори се в образа на графа.", му казала даскалицата. "Какво е искал да каже авторът с образа и мислите на един смъртно ранен, под снежното, навъсено небе на Бородино…?"
"Ами, че… някакъв умира в калта по наполеонки."
На Пенти силата му е в детайла.
"Задачата ти е, да си представиш възвишените мисли между живота и смъртта, така както ни ги е поднесъл геният на Лев Николаевич Толстой."
"Да ме прощавате, другарке, ама не мога да си го представя. И в тази стая никой не може, и извън нея не може, и по цялата география - никой не може.
Яздил ли е някой, като този граф по тридесет версти на кон, докато му се омъне гъза? Живял ли е в свят без електричество, без баня-клозет? Че той не е знаел, че земята има полюси! А че е мислил на френски с руския си мозък? Пачето перо, грапавата хартия, неизбежните дуели? Човекът е бил православен християнин - какво знаете вие за това! Колко глави е разсякъл с кавалерийската си сабя. Колко?
И накрая го шибва парче олово, смачква се в първото ребро на пецелуда и отваря на гърба му дупка колкото тас за баня!
Вие уважаеми, не можете телесно да си ги представите всичките тези екстри. Затова хич не ми говорете за мисли и чувства. Няма да говоря и аз."

И, разбира се, го оценили по същество. Показва ми една елегантна и стилно изписана двойка: лебедова шия, гръд и барабани. И две чинели, тъжни като участта ми. Пенти прокарва нервен показалец по извивките.
"Виждаш ли колко е фина. Това е шията на Наташа Ростова. На първия бал."
Това вече съвсем не прилича на суинг. Това си е класика в жанра.

2009-04-09T12:58:00.000-07:00

2009-04-08T01:24:00.000-07:00

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

6.
Отворям споменатата врата и се втурвам презглава към сочната, необуквена реалност, която твори Алма матер. Реалността приижда на импулси, импулсите се раждат от къдравите розови и сиви мозъци, от свежите протеини на младата, хилядна, потентна интелигенция, половината от която - от женски род, множествено число.

На стоп! На стоп! По царските, бригадирските, затворническите, студентските, младежките пътища; удрям със стъпало по асфалта. По гладката му повърхност се плъзва лека, невидима вълна и краят й се накъдря в панамския ми нужник. По-о-ознава ме пътят, как само ме познава!

Но, макар да сме достчета с пътя - разперва пътят ръце и показва - значи ето толкова съм голям, от Драгоман до Свиленград съм се задръстил с мерцедеси и към момента никаква не може да текне живата, буйна кръв на народното стопанство. Към момента тече с двадесет километра в час сегментна метална змия, всеки сегмент - по един зелен мерцедес втора употреба, във всяка машина турчета, кадъни и кадънчета, а на кормилото - турчин без свидетелство за правоуправление, на покрива - бохчи.
Депортират ги от родната им германска земя, потокът пъпли неуверено, покрай колите се разтъпкват ефендита с броеници, деца играят, ядат, клякат зад храстите с пластмасова бутилка минерална вода в ръка. През двадесет-тридесет коли им съчувстват луноходи. И в насрещното платно пропускат само международни тежкотоварни превозни средства, военен транспорт и камиони с бира. Без никакво спиране.

Първият камион, обаче, на когото махвам, кове спирачките и ме прибира. И луноходите - нищо; даже май нещо се пипат по козирките. А пък шофьорът, или дявол го знай - водачът на моторното превозно средство ми вика, "Полковник, ти, както си седиш - тури си левия чепик на газта, а така! Толкоз стига, да не минава сто, щото има ограничения. А пък аз ще мина отзад да спретна по едно кафенце."
И напуща служебното си място труженикът, и се завира зад една завеса, дрънколи там нещо - пали спиртник. По едно време открехва завесата - "А, и придържай там, колкото стигаш с ръка кормилото…"

Бил се уволнил старшина от транспорта. Имал стаж, ама нямал години за пълна пенсия. "Аз не защото съм служил, нали така, ама гледам - полковник. Който и да е, ще спре… все пак, бойна униформа… Нищо не питам, нищо не питам. Та викам си - няма да спреш ли… ня-а-ма да спре-еш ли! Ей, сериозна работа са тия хиляда и триста години България…" И така нататък, и прочие.

Докато стигнем до града Пловдив, от който до София се ходи много лесно. Истина се ходи лесно, аз малко нещо съм строил пътя, ама не от центъра, в разните теменужени и студени есенни нощи в които ме изтърси замаяният о.з. шофьор, след което ми снесе вербална ориетация и карт бланш за действие - "Те ти, майна, Фильбьото - пред Тримоно - курви фраш!"
Аз не се ориентирах към Тримоно, поради финансови ограничения, ами се забих в някакъв амфитеатър и заръзсъждавах от коя епоха са трупали тука камъните, гърци ли са били, или ромеи да речем, като накрая - стигнах до заключението, че камъните са корави и за спане не стават.

Оскъдната местна интелигенция си правеше там наоколо разни хепънинги, като се подкрепяше с нещо налято в бирени бутилки. И си бяха сложили маските вече, напред бяха отишли с материала на програмата, един вид - някъде към крайното действие - нищо не можах да разбера, даже когато хорът се изкачи криво-ляво на сцената и гробовно изрече морала от цялата история. Защото класическият им хор се оказа хор от есперантисти.

Има такива хора. Съществуват като отделни единици в стройното ни трудово общество. Пият си кротичко и поединично, нищо им няма, песни не пеят, не те питат колко ги уважаваш, ами изведнъж - започват да говорят на есперанто. Та, във Филипополис си сложили нещо повечко спиртчец в бирата, що ли - и се сдобили наведнъж с цял хор. Антигоната въобще не звучи лошо на есперанто, обаче е вредно за здравето.

"Майна.", викам там на предполагаемия режисьор, дето по-малко се олюлява. "Имам един голям проблем."
"Ми, да ти го скъсим проблема, че да стане по-малък", вика ми майната и вади една чекия.
"Нямам къде да спя, бе, мой човек. С туй желязо ще ми решиш проблема бая за дълго време. А пък аз искам и да се събудя."
"Гледай го ти - искател!"

Погавриха ми се майничките. Изправиха ме подчаси върху хадилника в някаква кухня и ми устроиха Удсток. Пълна програма. Кросби, Неш и Стилс. И таман да се гътна - подпира ме някой изотзад.
"Ти пък кой си, бе?"
"Никой. Тук някъде свирели парчета от шейсет и осма. Вярно ли?

Сини, сини прозорци отвъд небесата
Жълта луна се втурнала в бяг
Големите птици пресичат, пресичат…
В душите ни - място за бродене
И сме безпомощни… безпомощни...

Накрая ми взеха униформата срещу един дочен панталон и избелял анорак, да са ми живи и здрави.
"За чий ви е тази униформа?"
Щели да поставят осъвременена версия на Софокъл. За отечествената война.
"С гръцки хор?"
"С гръцки."
Обаче им трябвал терк за да си ушият униформи на хора. Защото имало там един много силен момент с пробива при Драва.

2009-03-29T13:00:00.000-07:00

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

5.
Горите тилилейски се оказаха бая далече за пеши ход, така че пердашехме си ние с Финдли на лунна светлина, а пък той с тая пуста немска краста - чете на глас произведението "Фауст" на писателя Гьоте, хем в оригинал и като достигне до някой възторжен момент, някакъв там - гешлосен - вири двуцевката и гърми във въздуха, зер, има си цяла торба патрони.
Аз припкам малко по-встрани, по левия фланг, за да опазя себе си и ракията от германската екзалтация, защото с дамаджаната сме в комплект. Още повече, че Стою Недин си беше вързал двата спусъка с тел. Все забравял, иначе, кой от двата бил дръпнал последно и като потеглел на празно - изтървал емоционалността на момента.

Недостоен бил такъв прочит за таланта на писателя Гьоте. Дава ми пример - "О, миг поспри, ти тъй си хубав!" - Ба-а-ам! със шишането. И мигът си остава на място.
"Абе, Стою", казвам му, "Като се усетиш, че стигаш към края на книгата - дай да ти извадя патроните!"
"Това, пък - защо?"
"Ами, човекът накрая иска светлина. И ти тогава - цък! Схващаш ли? Всички ще се съгласят, че е по-подходящо едно такова звучене."
"Не всички.", казва Финдли.

Накрая в осланеното утро, когато слънцето започва да топи сланата и да я обръща на измамна роса, а тежките росни капки да превиват и навеждат жълтите и сиви дълги есенни треви. Точно тогава, когато в продължение на цяла вечност капката се плъзва надолу, събира се с друга капка, после с трета и плавно нарушава закона за количествените натрупвания. Тогава, когато не знаеш колко трае спрялото време, никой не знае, защото - ето на - протяжно се влачи мъглата, на конци, мержелещите се очертания стават тъждествени със същността на всяко обемно тяло и курцхаарът не помръдва, а само стяга контурите си поради нечутото изпърхване на яребица.
Яребицата хвръква и се изгубва с цялата си неочакваност - прелита невидимото разстояние от мъгла до мъгла, за двете живи същества това е животът; не ежедневие, нито дори миг от животинския живот, защото както казах - времето е спряло - и ето, човекът получава цялото време на света и не смее да помисли - аз съм, аз съм времето. Защото дори и най-дребната мисъл да се появи, тя, мисълта, напира вътрешната страна на гледците със скорост огромна и, строшава ги. И нищо от горепосоченото не може да види човекът, и тунелът, който води светлината към сърцето опустява, а зрящият от то-насетне оглежда около себе си с помощта на офталмология.

После, първото осезаемо движение се появи в безцветност, като пораждаше с активността си цветовете, а активността му беше настъпателна и динамична. Размахвайки ръце през високите мокри треви, уверено и категорично сътворяваше пътя си търсеният от нас сталкер.
Размахът отхвърчаше розовите магарешки бодили и разпиляваше на капки мастилото на бъзовите плодчета, черните капчици пръскаха оскъден дъждец от сурова писменост върху изнемогващите снопове есенна растителност. И растителността се ускваше около стъблата си, прегръщаше се и полягаше върху коравата почва на пластове, неиздържайки тежестта на тази ненавременна жизненост.

Човекът, който не можа да пресече пътя си със своите търсачи, който остана неиздирен, спря и наведе острокосата си влажна гпава, протегна успоредни длани с разперени пръсти пред лицето си и просече тунел.
И дълбоко назад в просеката се видя как седмици, цялата есен, цял живот беше лежал вкопан в пръстта човекът, докато дочака съперник - елен многорог, сребърен великан, единственото същество заради което свети луната.

Човекът плавно прокара между мерника и равника идеална права линия, нейната истинност обезмисли и изтри целия формализъм на символната логика, а краят й опря в ствола на живота - великолепната артерия, издута от мощните тласъци на кръвта.
"Пах", каза тихичко човекът.
След това изправи ръст и тръгна към далечния северозапад, за да отдаде самостоятелно своето последно жертвоприношение.

Слънцето напече тревите, които моментално станаха жълти и хлъзгави, ние побягнахме по следите на видението, накрая на следата, в плитък ров беше положена винтовка. Под метала на цевта и под затвора - сгънати по военному гети, върху росния приклад - топла поуелипса от небръсната скула.
Финдли отвори празния затвор и вдъхна. "Никой не е стрелял с тази пушка. Дори не е зареждана с патрони." А пред нас бавничко се пълнеха с черна горска вода огромните следи на поликорна.

А снайпером лучшим на свете он был
Таким, что пули ему не были нужны…

Накрая на безвремието, на ръба отделящ земята от водата някой беше построил ханче. Трябваше да отворим вратата, да постоим, после да излезем. След дългото лутане в полската гора аз получих урок, разбрах, научих се, че не съществуват входове, през които се влиза, нито изходи, предназначени за излизане.

Вратата, ако я има, ако забележиш че я има, е само една единствена. Отваряш, прекрачваш прага, стоиш от другата страна, след това обратно - остарял с ден, с години, с минута даже - там, в обратното, всичко е различно. Не си помъдрял, нито узнал, нито дори полудял - просто всичко е различно.

Проверка. Положи длан върху стълб, дърво, някаква ос, изправен пилон. Тръгни напред, опиши два, три, тридесет кръга. Спри, огледай се. Всичко наоколо е променено, светът е друг, нещата са се случили на хората докато ти, ти си извършил пътешествие, за което пътешествие нямаш знание и спомен. Както за раждането и за смъртта си. Само дето околните те считат вече за глупак, за луд може би; може би.

Втора проверка. При нормални обстоятелства глупакът върши ненормални неща - ако постоянства - значи е луд. При ненормални обстоятелства, обаче, лудият взема правилните решения.

От вътрешната страна на ханчето бяха окачили огромно табло, странна кръвоносна система под стъкло - родът на Стою Недин. Започва от дядото с чантата, който захранва всички капиляри. Някъде в средата на тази хартиена физиология е вписано името на Стефан Караджа. Някои разклонения завършват, или продължават да растат безименно.
"Стою, тебе кога ще ти завъртят заглавието на таблото?"
"Когато защитя осми дан."
Финдли обира фасовете по пепелниците, аз стривам и размесвам тютюна по непостлания плот на масата, Финдли се бърка за хартийка.
"Ей, на оня, руснака, трябваше да му връчим тая депеша."

Разгъвам хартията.

Думата счастье произлиза от част. Да си част от нещо, от някого, от някъде. Само по себе си, то не съществува.

Това пише на писмото. Без дата и подпис. Свиваме по цигара.

"Видиш ли, мама, оня чичко?", чувам глас зад гърба си. "Като него да станеш! Толкова млад - и вече полковник!"
Край на пътешествието.

2009-03-29T12:58:00.000-07:00

2009-03-27T12:54:00.000-07:00

Любезни читатели, тази публикация прекъсва за кратко историята за атентата срещу папа Йоан Павел II. Прося извинение. Папската история ще продължи.

Dear readers,
This story is extracted from the novel "Zmey in Zmeyno". The novel is being edited at the moment and will be released in due terms. Please, write your comments. Thank you.

THE STORY OF A DOG THEREBIED BY STAGES

by Anton Abadzhiev

Seidulah, the dog was a black coloured Great Dane and in the very beginning –
property of comrade Khadir. Comrade Khadir was wearing grey cheviot suits with waistcoats, he was a member of the BAATH party, and spoke Bulgarian, Russian and English flawlessly not using the help of a dictionary. Formally he was a student in the faculty of philosophy of the Sofia University “Clement Ohridsky”.
In accordance with the constitution the church was separated from the state, so Saint Clement was devoid of his saintliness and was serving his duty “denomination of a university” under his civil name and by civic agreement.

Comrade Khadir often made long term absence from the academic processes in the Alma Mater, hitting the route to the Middle East and arranging some personal Arabic matters: collecting materials on Mideast philosophy for the term seminar, for example. If he had ever presented the collected issue a whole new department of the university library should have been built – so much time took this collecting; however he never presented anything.

The fact that in the rector’s campus there is nothing like erected library full of texts on Arabic philosophy is a special merit of comrade Khadir.

On the line of volunteer collaboration with order-support forces (VOS) the Iraqi was sharing a room in the Buggybed hostel with the private person Sandyu Tyufekchiev, who was an eternal student in the Institute of Forestry and Sylviculture. And, precisely, it was he who was breeding Dog Seidulah in the cold inhospitable corridors of the hostel under the indirect guardianship and the direct ration of Academic Hostels and Canteens. Some colleague-philologists explained that the dog’s name actually consisted of two words – “said”, which meant joy, and “Allah” which would mean – God. That happened to be useful information that would be put into practice later on in some rigid social circumstances.

Sandyu Tyufekchiev became attached to the dog on an extreme level. The bigger grew the Seidulah – the greater grew his dumbness. In the concrete panel constructions the dog caught rachitis and ostheomelitis, both at the same time. His spine sprained like a barrel’s plank and the legs twisted and jerked like protruded pieces of damson cheese, confronting basic principles of zoology and canine logy. The forester cured him with enormous dozes of calcium and the dog’s legs indurate in quite a strange way. They set at naught the direction being followed by the dog, the factual motion and acceleration. It was considered a good achievement when the Seidulah was flying towards the targeted point in a special fillister trajectory, quite likely a side horse of a Russian troyka; then his long legs were blowing alongside the powerful distorted body.

And comrade Khadir disappeared. Undid his life in the Mideast.

Perhaps, while he had been crawling in his irreproachable suit through the desert, a roll of Arabic texts in his hand, while he was crossing the fruitless petrol biblical territories, Iranian bullet had met the young philosophical body. Evil tittle-tattlers gossiped that ill wishers had unbrotherly deposited off the sixth floor this remarkable comrade. To disprove the rumour one Columbian student with radical, daresay, left orientation drained a bottle of Vietnamese vodka and the same quantity of Cuban rum. Afterwards he launched himself off the seventh floor and landed alive and kicking over a sparsely covered with rose flower garden. All week long thorns were being taken out of the radical heroic butt’s parts, and he went down in the underground university slang as the first Columbian spaceman.

Just for a case an obituary was pinned on the entrance door, noticing ”Comrade Khadir diseased”, and Sandyu and Seidulah remained orphaned.

& & &

Once an angry young author wrote that there was nothing in the very midst of a wherever civilised territory. Namely, there was something to exist, but the existing was in a superior level wild and good-for-nothing in comparison with its surrounding and stretching themselves towards the borders organised areas, population and cattle. As well as the closely following them ways of manufacture, living standards, culture and quality of them various behaviours and activities.
He wrote that in connection with the pronouncement of definite people that it was they who lived in Central Europe, while the others, you see, more likely – aside.

Whoever five-grade school scrub has the ability to open the atlas and see that in the centre of Asia are situated Karakum, Kisilkum, Taklamakhan and Mongolia with the inevitable outcoming industrial and intellectual results. The central part of the States is marked by the severe Dodge City. In the middle of Antarctic a bare axis is sticking up, while close by the borders of the pole there exists a Bulgarian orthodox chapel. Pygmies dwell the midst of Black Africa, and a special breed of monkeys inhabit the region as well; they were filmed in the late seventies by some Japanese researchers. Everyone can observe those apes walking on two hind legs, speaking with a dozen and a half words and whatever pottery is given to them – they break it. And so on. Etcetera.

Following the scheme, the centre of Bulgaria is dwelt by shopp settlers. The names of the villages are: Hawksville, Eagletop, Zmeyno and Badger – all of them nice and the mostover – meaningful.

The same average unfledged student knows that the history of some country’s population consists of unbreakable and graduating processes of national revivals. That means, from something permanently dead beat with its up to date policy and not long for this world – to something that will be put life into, will stir around, will erect and somehow pull it through. However, if some wise and bearded intellectual is asked how a gradual process of revival is to be made in Badger, daresay, the bearded intellectual will be non-committal in answer.

At the time of the consecutive process of national revival, Sandyu Tyufekchiev was fulfilling the duties of a complex functional brigade’s foreman. The brigade was specialised in repairing the tennis courts of the Park-Hotel “Moscow”. So he was lying in the shade of the difficultly grafted sequoia gigantea, was tippling light ale from a green bottle, and was helping Dog Seidulah delouse and deflea. The Seidulah got addicted to tennis, just like a Pakistani gets addicted to cricket; a strange and difficult sport which is distinguished by its quite unrecognizable rules. Those tennis balls, which flew over the high fence of the court, fell in the decorative thicket around and were very hard to find. The dog, however, found them with precise exactitude, fetched them to his master and buried them in the roots of the giant tree. At the end of the working day, Sandyu unburied twenty to thirty balls and sold them back to the owners for two a buck.

The end of this idyll came, when some superior functionaries localised the origin of comrade Tyufekchiev (a shopp, a settler) and burdened him with the task to behead the process of national revival in this very central part of the country as a person aware of the region’s specifics. Beyond all questions these office-holders were not any bearded intellectuals, but just the opposite, so they recommended him not to follow any constructive continuity, but to make a rigid and functional approach. The rigidity of the approach was supposed to be observed and controlled very closely. The slightest signal that he anyhow loosened things would assure him a life staying in a very central institution.

That’s how Sandyu Tyufekchiev got a deputy-mayor’s promotion in an region of bestial names, and to get a bit rid of the fear that had reasonably caught he took a decision to start the reviving process with improves over his own identity.
“I willingly declare my wish to have my name changed.”
“Done. Something sound-like?”
“What sounds like any closer to Sandyu?”
“Well... Ghandi, for instance. Mahatma Ghandi, Radzhiv Ghandi...”
“You better change your own name to Radzhiv! Okay? Give me something closer by meaning!”
“Tyufek, in Bulgarian means a firearm. In Russian it is “pushka” – very close to Bulgarian, as you may see. What would you say about Pushkov?”
The statistics shows that inspiration averagely impacts foresters more often than people of any other professions – dentists or markscheiders, daresay.
Sandyu took a deep breath, released it an said quietly and decisively,
“Pushkin! Book me down as Alexander Pushkin!”

It took pretty longer to rename the dog, which name was conspicuously Muslim. Moreover the dog didn’t have the ability to plead for himself, so a lot more documents had to be presented to issue a dog’s passport. As a final result, after having given the name a rightful and reasonable meaning in Bulgarian language, Dog Seidulah got an official paper for his existence with a sealed photographic picture of himself. Down below the picture it was typed: Dog. Breed – Great Dane. Hair of the dog – black. First name – Godjoy. Family name – Coujo. Owner – Alexander Sergeevich Pushkin.

& & &

The deputy mayor of four villages Alexander Pushkin arrived in his entrusted region in an amazing and dramatic way. And, namely, he arrived in a bus of national make, whose roof luggage racks were topped by installed landing rubber boats and unknown to him technical equipment. Actually those were red-and-white surveying rods and hubs, properly packed in green military holders. A team of students-engineers, dressed in camouflage clothes of the same material, would use as a starting point for their practical training course the same region, following the bed of some river. All the travellers had been starving for quite a long period. The villages they passed through had been deserted, or were being deserted at the time of their approach. It happened just once when onto a single scorched by the sun square timidly appeared several inhabitants and stood at a distance. “Bread! We only want to buy some cottage loaf!”, joyfully shouted the students and bounced against the dwellers. “Bulgarians! Don’t you see we are Bulgarians?! Look at us, people!”, answered the population in despair and ran to reach single survival along the narrow goats’ paths, abandoning the dwelling place.

Sandyu Pushkin quit the unsuitable and annoying transport and went to observe his region on foot. Beside him Dog Godjoy was doddering along the unwonted and inadmissible forestry and cliffy surroundings, with no tennis courts, which tired him a lot.

Young people had left the villages seeking for job or leisure in towns. That happened long time ago, and that was the main characteristic of the supposed to be dwelt places. The older ones had followed them; they had settled and stayed with their sons and daughters to raise grandchildren and to be looked after themselves. By the reason of their fear of, daresay, asylums which major subject was gerontology where they could easily be accommodated, the gramps and grannies did not ascribe their rural estates prematurely to their future inheritors. The heirs, on the other hand, without being owners used that very same property illegally as country villas. Nevertheless, it was not a legalised villa zone, and nobody was aware of what it was going to become, and after whatsoever was to become, whoever would ask for an amount to be paid for they didn’t know what; according to this precise reason they hated the official, who had freshly thronged in a bussful of rodders and hubbers, and started brewing him mischief.

The villages were all alike, yet lovely with a detached beauty and the patina of the old days. Instead of tarmac the narrow curving streets were covered with cobble flagstones of many centuries, deeply dug into the ground. The roofs were overlaid by cracked alongside slab stones. Golden lichens stroke roots upon the slabs stones and at the parts where they were moss-grown, field poppies grew as well. Wild growing goggle-eyed plants and black and orange sunflowers were raising heads in the neglected and desolated yards. The houses were blindly staring with their windows pasted up with old editions of “Daily Labourer”; the stone eyelids of the overgrown eaves were growing heavy over these glances. Here and there broken bargeboards had caused cataract. Over the greyish and weathered planks of the gates were pinned packed in nylon obituaries. The nylon had been cut off sacks, which used to host azoth fertilisers for it was thicker and more resistible to any atmospheric influences.

To be on the safe side, comrade Pushkin read the names of the diseased ones, and he found nothing suspicious but the name Koumbya (nicknamed Verybally; it was printed in the obituary), and being unable to unriddle it, booked down the name just in case for the report he was supposed to work out. Finally he somehow managed to settle in an oblong lime washed building that was facing the main road. On the very next day he found a bucket of couch paint and in a metre-tall letters scribed on the outer side of the white wall a slogan which said: “LONG LIVE THE INTERNATIONAL STATUS!”

That happened at the time when the deputy mayor Alexander Tyufekchiev - Pushkin had entered the first phase of his insanity, which was bringing him to revelation.

The official in charge of the national revival process had found himself in full isolation shortly afterwards. The population driving along the main road obviously agreed that the international status was living long and hadn't kicked the bucket yet, and being glad that someone had taken care about its present condition took no beed of what he was eating and drinking that someone, neither where he was situated. But the hungry official in charge had already developed an outrageous behaviour. He was barging into the unlocked houses firstly, then by and by started housebreaking the less rampart cottages. There he was rummaging about for food and dragged up the found one to his brick headquarters. Those incursions were executed mostly by night.

He lacked liquor and bread. In the houses he could only find a single bottle of sweet mint or rose liquor. But in the huge yard baskets he frequently discovered corncobs; he shelled the sweet corn and produced rough flour with a hand maize-mill. The mash was mixed with dried and milled wild pears, which he swept down from the roofs of the barns; there were no fruits on the ground. The fruit on the ground had gone rot and disappeared. He made several attempts to bake bread, but the lack of experience as well as the clumsiness adopted from his previous administrative activities made bread shapeless, crumbly and tasteless. So he started stirring hominy with salty water; he took salt from the blackened knobs spilled around the yards. The knobs having been continuously and ecstatically licked by large and small specimens of horny cattle, looked like sculptured by Henry Moore. He badly needed sugar or anything sweet. As there were no fruits in the orchards he minded they had been picked for making jam, brandies and jars
of stewed fruit for the winter.

& & &

DENUNCIATION

Having been instructed VR007/23, I report that the official, passported Alexander Pushkin, heading the process of revival in Zmeyno and the region, fulfils activities of criminal character and casts a stain on revival’s aims and perspectives. The mentioned official is involved in housebreaking and bursts in another people’s property (houses), and having been not satisfied uses the lavs of all households on schedule. Bedsprings are being systematically and shamelessly confiscated in the manor.
Furthermore, the official Pushkin destroys parts of buildings and removes materials (marble slabs) from the destroyed places. Whether he will use them for private purposes I could not ascertain, but I report the above-mentioned has encompassed metal outfits and defences. I can only construe these fortifications as acts of planning military activities. I need specification of the forces, arms and personnel staff under the command of the official Al. Pushkin attached.
Agent: Air Nymph

Some petrified stuff in boxes with the fabric label “25 years Turkish delight” seemed to be an encouraging result, which result he didn't dare to eat but enticed Dog Godjoy, who kept himself apart of the hominy, started to get off and to howl. After having smelt the delight the dog squeaked in the way of having been hit and fled away.

The desperate Alexander Pushkin went seeking for him throughout the forestry bearing hopes to find and pick up some raspberries or blackberries. On a sunny meadow he discovered several beehives of a simple make – cone baskets, impregnated with clay; fighting his fear he kicked them. There was no honey. The cones were full of dead bees. In the model ants make their cemeteries the bees had stuffed themselves in their empty wax hexagon cells and had sealed the corridors. Thus ants cram in the long corridors closing the entrances of their formicary and die to quit the access to the inside, having understood they wouldn't find forces to fight the outside danger.
Wax combs were collected for candle making but no wild growing fruit were discovered.

In some spontaneous manner Sandyu broke to large pieces the blistered bark of a white oak tree; there must have been woodworms or maggots. The robust naked trunk appeared underneath so grey and dry that it seemed no bark had covered it, but the stem itself had been covering somewhat for tens of seasons; probably something inside, as the leaves were showing green in some hard and thick viridity, which opposed reality. And it was then he noticed that despite forest’s greenery there were neither insects nor spiders in the forest, and neither lizards nor birds to eat them. And he hadn't stumbled into molehills; so life under earth had also subsided!

Squeezing the dead wax under his armpit Alexander Pushkin ran in a blind muddle through the bushes and kept running until he reached the pump in front of his headquarters, where he fiercely pushed its cast-iron handle. After whopping gurgling and hiccupping the faucet prickled a half cupful of rusty water. There was no well under the pump. Up to the moment the pump had used the hardly leaking meagre remains in the water pipe net.

So water was coming from a catching, out of some natural waters which were captured upon a time. But this verily captured water used to run first-hand there, to the brick headquarters, to be recaptured once more and after that passed to the population. This scheduled water supply seemed to establish reasonable control over the consumption of drinking water. Indirectly the schedule trained to a respectful attitude towards the system which had built the reservoirs and installed the water pipes, in the way that everybody suitably had water for use either in-house or outside in the yard. If the system hadn’t existed the population would have started building fountains and digging wells for satisfying needs and Lord’s forgiveness. But they hadn’t built fountains for the simple reason – the village was built on a height, over a solid rock, the population hadn’t managed for centuries to even dig a well in the lowlands.

“A hollow bloke you are, Sandyu!”, Alexander Sergeevich accused himself suddenly and in a loud voice. And after having specified this fact bolted in a nervous trot at a venture along the narrow cobbled lanes turning his head in a guilty conscience to the left and right side, searching to catch a glimpse of rain water cisterns which were supposed to be in every yard.

And the rain water cisterns were devices manufactured from welded sheet of thick tin, predominantly in cubic shape, daresay, topless. That means – fully open at the top to catch the falling moisture from heavens with a mouth wide open. These ugly and suitable instalments collected snow and hail, either, and their toplessness kept them off cracking by winters’ chill. Experiments pointed those ready-made boilers, and whatever ironsheet receptacles with lids, manholes, or mere narrowings did not stand the severe winters. When ice bulged them from the inside – they
got ruptured.

The cubature varied up to two tons, in accordance with the size of the scrounged from the town’s factory sheets. A larger size a cistern shouldn’t posses, as the same was raised on a timber scaffolding at least two metres above earth, so that the attached rubber hose, under the atmosphere pressure, could pass the water downwards freely and powerfully in the most natural way, without extra devices.
During summer water warmed pleasantly; it was called sunny water. Women loved to put nylon around the scaffoldings and to take showers with this water a lot, for it was mild and their hair became beautiful, that was what they said. At this very same time men loved to repair slab stones on the roofs.
Therefore, while female population was turning all sides round in the nylon encompassing, at times nicely bending down, at others stretching arms above head playing with the water spurt, the male population was lying over the hot roofs and was smoking cigarettes.

& & &

RIDER TO LETTER OF INSTRUCTIONS VR007/23

We possess confirmed information by the locals the official Tyufekchiev has reached the ordered location accompanied by a uniformed command. The command had in possession precise military optic devices, which suggests high quality of arms and specific military entrainment. Massive war games must not be tolerated. Localisation and isolation of the official S.T. / A.P. preferable. Extremely follow the instruction (see: by stages).

No metal water collectors were seen in the yards and they were not in being. Scrap men had cut all the collectors and made off with them.

However, every household had in possession four hundred-litre plastic canisters, which had to serve as water reserve in case of disrepair and droughty year. The population collected damsons and blue plums in those canisters for distilling brandy, being careful to keep one of them filled with water, according to the regulations, disposing it close to the gate in a blatant way of easy approach and needless inspection. For that reason the deputy mayor just inspected three of the drums. On the run dry bottom of the first drum he discovered a flat, covered in black pellicle skeleton of a dead frog. The rest were empty.

It seemed all of a sudden that summer had lasted quite too long. As a child the official had a lucent hemi-sphere with a naive three dimensional peasant cottage figures in it. When he swayed the figure, bluish darkness fell upon the village, and amongst the darkness, coarse snowflakes frisked about the trees and swept away and over the houses. During a long summer, while mountaineering, he found out that he had been carrying the snowy village in one of the bags of his rucksack. There had some time to pass until he, a kind of sentimentally, thought over, so – it came the way that through the durability of a long and hot season he hadn’t given the village a minute of repose; he had submerged it in darkness and snow-whirls, into a deep, severe, harsh winter. And the meanest thing was he had done it through negligence, unpremeditatedly, in deep unawareness. But what if he hadn’t been overwhelmed by those sloppy sentiments? He wouldn’t have paid attention to any unhealthy reflections beyond his character.

At this very moment, however, he felt himself placed under a quite alike hemi-sphere, only, instead of snow whirls; upon his head was unloading its swelter a scorching and fruitless summer. And somewhat towed him to the firmament, towards a bald and horny height, which did not verily peak, but it was the village that had sheltered itself down its footage, seeking for certitude and protection.

On his way he ran his fingers along the leaves of the bushes and the trees. Hazel bushes, hawthorns, juniper and joint weed, barberries and brambles, low red linden trees and mountain ashes, all these plants were growing on greater heights, off the thick forest, on places where the wind or some wild animals had taken their seeds, and oaks and the mighty beech species did not suppress and overwhelm them in their broadshaddowed footage. The texture and the sturdiness of the various leaves were identical in touch. They were alike the greenery of a domestic autumn pear tree - thick-skinned, sturdy and unsusceptible. All those awry chancres on the leaves had stopped enlarging and the affection had coiled inside the malady formation out of hunger, for the green mass had stopped serving as a food and did not supply strength neither for health nor for disease.

Sandyu collapsed faint feeling over the wild thyme and the catmint, and out of habit rubbed his bottom parts against the herbs to elicit opiating odour around. Instead of that a smell of ozone and wet litter foliage exhaled from somewhere. And in likelihood rumbling was heard in a far long distance. Scratching with his hands and slipping down feet and knees the man mounted the stones to the highest possible level and stared around. Kilometres round the Zmeyno territory were wreathing a brilliant shower of rain. At the side of the clouds its colour was violet and downsides it was turning to silverish, and grey at the time it reached the ground. The shower was circling, at times it stretched into ellipse, but when the narrow insides of the ellipse touched the land belonging to the village, pulled scaredly aside and stretched in another direction.

Sandyu felt himself dizzy, something clued inside his mouth, the Turkish word “susuz”, hell knows why, scraped throughin his head. Very slowly, paying great attention he followed by a glimpse how a released off the clouds high-powered store of energy was approaching by and by in a wriggling way his own territory and hanged above his head in the shape of long fingered hand. Thus, with its parted fingers the hand bore a resemblance to the inside of a cone, or to a poorly organised pyramid. For quite some time between the peak of the cone and earth’s surface an enormous quantity of electricity held place, which brought sight to the air and the smell of quartz lamps and physiotherapy. Then the fingers folded and from the tip of the pointed forefinger somewhat powerful and scary blasted in a severe crackle and thundered the horny throne of the official.

Firstly, some tichy stone studs stitched into his flabby uneventful face, nothing trembled on it. Then stormy dust made his hairs, raised already, anyway, by the electrical charge bristle up like wires. Finally, the rock cracked, as the crackling went upwards out of the dug black hole in the basis, strained the granite a bit to the left and right bouncing its route to the top, soared in a zigzag, and reaching his leg-between, stopped.

A burnt spot had formed above the mentioned hole, partly melted rock, some places only blackened by smoke. The spot extended in longitude to the height of a human and acquired damsel’s features. The features fidgeted for a while, made certain efforts to fill a human being’s shape and in the end, stepping straightway upwards, pushing her bare toes directly into the lead of the crack, before the deputy mayor climbed a miss in dishabille, dressed in leather belt and a cross-belt. Her hair was dressed in a knot, due to regulations, somewhat in Spanish way and on her belt was hung a holster, holding a “Makarov” make pistol.

“Senior sergeant Nymphet”, presented herself the armed official. “Please, place your signature onto this letter of advice which binds you to submit at disposal a report on the execution of the ordered activities until the end of summer. After reference you are strongly advised to abandon your place of location, or otherwise you will be collected under escort by stages.”

The proxy of the revival processes got excited. “Begpardon, how come... by stages, what do you mean? Shall you unfold me gradually... bit by bit... it seems literally – firstly the body, then... the head... It is a letter of a document I sign, after all! And what about my soul you are harassing... is it in the end, namely.... as a separate organ? For... in the likelihood... I do not believe this summer is to ever end! I can prove it!”
“The letter of advice does not content a paragraph to make provision for your soul.” answered the sergeant of a peachy female gender. “Sign it.”

Off the scruff of her neck she pulled a black raven’s feather and pushed it into his hand, he unwillingly scribed: A.S.Pushkin, and leaned back to watch how the maid will perform the turn right about. However, instead of facing right about, the armed official suddenly flipped arms the way she was up to flutter, she didn’t fly up, though, but her flight a kind of bent to deepness; before collapsing a complete abyss the senior sergeant trumpeted her lips in a kissing way and said, “Never say die; courage, comrade Pushkin!”

Then the hole swallowed her and somewhere out of the bowels of the earth a distinct chatter of a departing railroad handcar was heard.

& & &

Meanwhile and in a definite moment the inhabitants of the villages bordering Sandyu Tyufekchief’s region of national revival met the broad prospective to breed at large N numbers of dogs thoroughbred or not, being not under the threat of poisoning, shooting and mass executions (the dogs). Whilst the urban type of population commenced pure-breeding Lassie, Doberman, mittel and risen schnauzers, neurotic pinchers and enticed Pekinese dogs, given motion by the dim idea for their feeding and applicability, village farmers proceeded pragmatically. In villages people started growing the newly invented and prospective breed “Bulgarian shepherd”, which was expected to bust the international market in short terms, and be sold at high rates and prices out of, daresay, unknown reasons. Being much more skilful and having worked out the animal process peasantry enforced the principle of artificial selection, choosing and keeping but only the female puppies of extreme health and outappearence, aiming offspring to breed true. For quite some time dog-breeding proved to be a thriving privately farmed agricultural branch of the national economy, which the unsuccessful in penetrating in the cores of the deep rustic mentality government had put obstacles to, in the most ill-minded and bureaucratic manner. Animals needed no pasture, cattle-pens, folds, extra mash, milking, vaccination and so on; practically they were growing by themselves anywhere under open skies. Food remains from the canteens attached to schools, plants and hospitals were the basic source dogs were being fed on. And on, till these institutions quit functioning and existence. With which act was put an end to the vehement in its growth precious Bulgarian breed. And precisely at the moment it was found that it was not precious, but more likely - price-less, namely, worthless - dogs could not be sold at two for a buck. The saying, “Let your mum crop Spotty to knit you socks”, gained bright vitality.

To cap it all, it turned out that Bulgarian shepherd was a blind branch of the Caucasian dogs. Not fulfilling their shepherd’s duties, this breed developed all the negatives of the above mentioned curs, namely - excessive hairiness, wideneckness, obstinacy, bloodthirstiness and ignorance. Rustic gene engineering, aiming output of over all dimensional specimens attached to the latter characteristic omnivorousness and voracity.
The only way to develop this pat situation remained misunderstood and misused. That was a merit of the genetic type of the Bulgarians.

It is indisputably well known how much Bulgarians had given to the world. The Asian calendar. Unigodness. Yurt-construction. Yoghurt and rose oil. Alphabet. The computer. Plane bombing. Revival, considered basically. And the Chinese martial arts. Shao-linners until present days have been folding around their legs Bulgarian, daresay, puttees.

With all these achievements, it was found out that an average over-ingenious Bulgarian does not accept willingly foreign approaches. And stomachly does not accept them, even under conditions of severe deficiency and starvation. The only sensible way was the acceptance of the Chinese approach; the peasant and urban offspring in the form of sausages for instance could have been feeding the famine and penury stricken for many years. The starving ones preferred feeding themselves and the offspring on imported pedigree canned food.
And at the end gave the chuck to Lassie and Co. onto the city streets, providing imperishable overjoy to the nature-lovers, who began to seal their ears at highest rates. Peasantry released throughin the forests the fittest and dying of hunger female specimens, left them wastepasturing, and after a while started organising wolfhunt shooting parties.

And still there exist witnesses kicking and living to tell stories about packs of starving wolves. Alive eyewitnesses to tell stories about packs of starving female Bulgarian shepherds, however, do not exist.

Moreover, a female dog is, daresay, a bitch. Despite its predominant ability of survival, concerning, to say - wolves, either sole or in a pack, the bitch has an inevitable problem - it needs a mate, a dog of male gender and sex.
And it was the moment when as a rogue appeared Seidulah, the dog. Having escaped from his master he became a non-returner and started living in dog’s paradise. Bulgarian shepherds loved the Great Dane Seidulah a lot. On his side he responded to their feelings respectively. As a result throughin the woods blustered wild lots of creatures with baldish flanks, possessing long and rough rats’ tails. Their hard hairgrowth shielded their necks and noddles. Their individual characteristics comprised the fact that enface they looked alike various kinds of construction techniques.

Say, that is the way myths were being born. That was the way “The Origin of Species” was written. And postwards there follow theories, evolutions, revolutions, and fight, starvation, werewolves, apartheid and various “istics” and “isms”. Although it is nothing else but life itself.

& & &

DENUNCIATION

Following instructions VR007/23 I report the observed person screens a bed sheet in the building of the former community cultural club (also cinema), where he permeated by housebreaking and places behind the improvised screen a lantern working on wax candles. I, myself, had the chance to be invited to take part in one of his occupations, and I report that in duration of two hours the official was staring at the light circle, was laughing and having liquor “Mint” straight from the bottle. Being asked what he was exactly looking at, the official giggled and answered - “Leningrad Heavens”. Having been not referred to the matter, waiting for instructions,
Agent: Air Nymph

The official in charge of the revivaling process remained very satisfied when he managed to book down such complete and neat information. That’s why before duskfall (wax candles hadn’t worked, anyway) he set out routelessly through the loose deciduous forest, paying attention not to get himself completely lost and eventually carrying a torch, self-made from winded round a stick rugs, soaked in couch paint. In his other hand was clanking a zinc-coated bucket. Bordering his region was curving a brook at the width of a string; it was there that he was able to pour some water. He was executing this activity at high caution, because the water string frequently got scared and lost; there just remained wet sand for days long.
For that reason, having put the bucket under, he stepped aside deadening with bated breath, in a squatting position, and even trying to look at another direction.
Somewhere between his stomach and midriff, however, was creeping and sweating a cold amphibious loathsome creature which name was fear. And every jerk was piecing together some rotten and unhealthy thoughts which were not just loitering throughin his head but, to cap it all, were gaining a volumetric and intrusive imagery.
“Say, that Cyrlian photography, for instance.” Sandyu Tyufekchiev was talking to himself. “That guy, Cyrlian - a nice fellow, a Soviet scientist. Perhaps, even an Armenian. To say, almost a colleague. So, placed the comrade scientist a green leaf onto some photographic paper and copied it, with all its lineaments and nerves. And then cut a piece off it, get rid off - made it no more; left just the half of it. And then placed the remaining part, the only half part, namely, onto the paper again. And here came the result! The very same leaf appeared in the picture, unbroken, the whole of it, in its previous compact image, just like nothing had been cut off it. And the missing piece, with all its veins tended to project its image on the plate, and was probably crying - Here I am, although you reported me missing! The most important thing is that it was true; it appeared full size, with no disturbances. What was projected on the photo picture, professedly it was not intact, but only the kept half of it? Perhaps, some of those non-material energies which – chop, chop - couldn’t be cut off. Namely, there was something spiritual in a simple tree leaf, which was also being attempted, thereby... by stages... What happens to a human, then? Does he need any placement on a paper? Or just on a negative?”

Having reached this stage of his thoughts the amphibian usually stopped fidgeting, but hollowness forced its way, and he felt himself as if blowing another man’s bagpipe, without having got used to its sound or the way it should be played. Then Sandyu generally lit the torch, raised the flame high above his head and went shouting strong, “Seidula-a-ah! Seidull-a-a-ah...! Where are you bogging up, you, Godjoy? Do come back, loopy thing... Aha-a-e-e-y! Bears gonna’ eat y-o-o-u-u..., sonofabitch!”

Alexander Sergeevich had numerously called after the dog in the due way, according to his passport’s name, but the Seidula did not perform any reaction at the sound of Godjoy. And he didn’t react after his own name, either, and he was not in sight any longer, and the soul of his master was swelling with tears.

Until that dogs’ howl came to hearing, ceaseless and evil, coming in concomitance from all directions encircling and sounding louder and higher. That same howling which tremorred all the window glasses in the village and brought the already tormented natural and public sources to incredibility, and effacing any chance of gradual motion and activities of remembrance.
.
& & &

DENUNCIATION

Having received instructions VR007/23 and holding fulfilment I report the official Alexander Pushkin, also Sandyu Tyufekchiev, having been authorised in charge of a deputy of the revival process in his region, brooks serious misdeeds, concerning results of the process he is in charge of. And namely,
1.At night time in the region of his entrusted areas torch-enlit processions take place mostly throughin the forestry areas.
2. The mentioned above processions are being accompanied by continuous and uncontrollable shouting slogans and Turkish names.
3. The supposed organiser of those activities develops the same on religious background, continuously threatening with God’s Joy (find a citrate attached) who is to hard-hit all. The repetitious sound of a-all-a-ah is being distinctly heard.
Despite that, the scandalous retorts are being pronounced in Bulgarian; the causes are not far to seek - they are manifested towards the local population, to, which should be inspired fear and dread.
N.B. As far as my suspicions go, the official A.P. /S.T. is taking part in the mentioned above activities straightly and personally, evidencing undoubtful treason.
Looking forward to being instructed,
Agent: Forest Nymph

CIRCULAR LETTER classified B... /199…

Ordered immediate shortage of payment amount, concerning revival process observers. At the time of winning and thriving democracy, revival process does not exist. It must be replaced with restitution and privatisation in short terms. (Find instructions attached). In relation to ex-official S.T/A.P. to be interned to first mental ward of the central department by stages and to be duly certified.

Signed: (unreadable)

& & &

And on, and on the uncountable pack was giving sound to the upper depicted chilling howl. The mysterious lid of timelessness fallen over the village of Zmeyno had commenced arising, though it was not arising as an overturned, daresay, night-pot would, but was stirring about, curling and curving its edges, in accordance to the kind, the power and destination of the motioning forces. That’s why the monstrities did not keep running in a precise circle, they were not even performing the rounding of a swinging and wildly scared herd, but were keeping some compulsion moving vertically obeying itself to the dense changes of atmospheric pressure. Therefore, while running they were combating against some isobars and isobaths, as well as against the multiplying and visible only to them forest and field life; for that reason most of them were being thrown away injured, plucked off to the roots and crippled, and again in doubled bitterness and howl rushed backwards and joined the vertigo of the mad dogs’ chain.

2009-03-27T02:44:00.000-07:00

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

4.
И хайде-е на автостопа, че се бях придобил със сериозни емоционални и психически недостатъци без автостопа. Аз там съм си гений - хайуей стар, ако ме разбирате какво искам да кажа. Лабораторията по психология и по психиатрия на БАН ми е наброила сто хиляди километра стоп за засечено време, като им отворят досиетата - ще видите кой е хузху'й и няма да ми се правите повече.

С белите (белите!!) ризи и вратовръзките аз го докарвах малко на Ален Делон, а пък Стою, с неговия германски - на Клаус Кински.
Доближава ни една молотовка, спира с гръм и трясък, шофьорът и той по бял (бял!) потник с масурчета кир под мишница. Няма начин да не се види кирта, защото човекът си е отворил прозореца, пее си нещичко и си тактува по покрива на молотовката.
Отваря вратата, казва любезно, "Опрем ти го, лаесе, о гъзо майчин!" и сладко-сладко ни поканва да се сместим.
Според един мой познат точно така трябвало да започва филмът "Волният ездач", ако го били снимали в България.

Само че тоя си ни прекара през Родината без да спре да думка по тенекията отгоре, почти до селото. Той си бил от Бургаско, само от време на време, според думите му, прескачал до Видин, за да облагородял семката.

"Финдли, какво е това - лаесе?"
"Ами нещо като партер."
"Да ти се не види и швабския!"

Плюя си на маншетите и размазвам псувните с пръсти.

Ами, да - човекът си е чисто несравнимо качество, натъпкано в потник. Взе горно до и не спря, докато не ни изтърси на отбивката за селото.
Това да не ти е Хари Халер и разнимити вълци из степта. То даже и суинг не е, ами е влашко-гагаузка кръстоска, действаща в недрата на продукт излязъл от завода имени молотова по линията - север, северозапад. Само като го усетиш в далечината, залягаш с челото напред в кукуруза. Целият - едни дълбоки лилави страсти - като патлажан.

"Дайт'ми да'й спуша една цигара,
за да забравя аз мойте, твойте, нeйните очи-и-и!"

А пък Долното Паничерево, нищо че е долно, го нашарили по влашки образец. Влахът като види бордюр, започва да го боядисва в черно, бяло и жълто, на ивици, защото е по-близо до Европа. И тука боядисвали хората, но понеже не са дотам близко до Европата а, да речем - до розовото масло - отказали се от жълтото, ама пък посадили рози. И всичките се кръстили Стою и Неда, освен ония, дето са се кръстили Недю и Стоя.

Та, такава една многовековна Стоя, евентуално Неда, дето може човек да я събере в две шепи, ни изкомандва да се съблечем, изгори ни дрипите, натисна ни да да си изстържем мръсотията, провери ни за прободни и пушечни рани и ни задяна с по един костюм от репертоара на казанлъшката опера.
На Финдли, значи, нали е учил немски, му се паднаха арнаутски дрехи с гайтани и ямурлук, а пък моя милост се завря в полковнишка униформа, ботуши, поясок - както се полага.

И в този момент ми се отваря черепа по шевовеге, обаче не по посока на физиологията, ами някак си по-вътрешно, както на Чапаев когато пресметнал, че нула и половина плюс нула и половина - правят литър. И по този повод питам,
"Коя година сме днес, бабо?"
А пък тя - "Защо ти е таз година, бре, сине?"

И очите й измити, измити - търкаляло се през тях време и пространство, остъргало всичко, не оставило капчица за сълза и прашинка, за да се завъди корен от нея. Само едни картинки и движение останали, и те се завъртят и спрат, и после пак се повторят, а разлика и подробности - като да не си личат.
И се вижда как съблича баба Стоя все едни и същи мъжки дрехи, пука им въшките на огън, пере мръсното и кръвта, мие едни бели, та сини тела, ни живи ни умрели. И по дрехите и по телата кърпи, където има скъсано, с един и същи бод, с една и съща губерка; после, облечени вече, ги провожда я към гората, я към гробищата.

Много кратко време му остава на наблюдаващия за да различи, че в тая репетентност, все пак - различни са всичките тези мъже в споменатото време и пространство - хайти, хайдуци, обирджии, четници, комити, шумкари, горяни, поборници и страдалци всякакви; и един англичанин, свален от въздуха долу на земята от военно въздушните на негово царско величество сили, за да не пуска бомби по главите на населението, или да прави дупки колкото един гьол, та хората да го кръщават - езерото Чърчил.

Бабата връчи на съименника си туловка дванайсти калибър и една торба патрони, а на мен - дамски пистолет, хляб и дамаджана с ракия. Да сме намерили някойси вдън горите тилилейски, че се криел и не могли да го намерят, а пък трябвало да си ходи в Москва. На местните никакъв не се появявал и нишан не давал къде да го търсят, от много време насам.

"И като как изглежда тази персона?", питам, защото не си мълча.
"Ами, един такъв - квадратен."

2009-03-27T02:42:00.000-07:00

2009-03-27T02:38:00.000-07:00

2009-03-27T01:50:00.000-07:00

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

3.
По-нататък, за да сме съвсем капо ни натрисат иракска инвазия мъжкари, от садамовата партия - БААС. И те философи.

Уча се да свиря на уд, с придихателна. Няма как да не е с придихателна, защото удът представлява една копаня с крив гриф без прагчета и безброй струни от овчи черва.
"Али, бе, покажи как да изсвиря гамата."
"Ирак няма гамата. Дето натиснеш червото, там свири."
"Няма да го построите социализъма без гамата", казвам убедено аз.
И ни натирват да освободим помещенията, поради благото на интернационализма.

Да знаете, че по времето, когато умря Висоцки, сте нагъвали боб консерва, произведена лично и персонално от Али Химика!

По-нататък, преди да сдадем, си вземаме заплатите и двамката със Стою Недин - Финдли даваме по половин кило кръв в два поредни дни, която кръв се оказва много ценна, тоест, дават ни по стотачка за нея.

Стоювата цена няма, защото е наследствена и защото прапрадядо му развеждал три нощи шведския крал Август из бутраците. Кралят си имал някакви шведски проблеми, та дядото го емигрирал. И поради секретност вършали на Странджа баир гората в пълна тъмнина. Само че дядото не бил някакъв каналджия, ами си имал работа - овчици и прочие. Та, когато една сутрин успял да нацели Ченгене скеле казал, "Готово, емен-емен - в Египет си. Ей там, е-е, са пирамидите. Като повървиш още малко…"

Сътворил световната история човекът.

А пък кралят му дал калпака си и една чанта. Само дето била празна чантата. Дядото я носил цял живот празна, да му напомня какво точно ще получи когато разните западноевропейски проблеми започват да стават източен въпрос, както и обратното. Така се прекатурила конспирацията, а дядото на Финдли записал потомъка си за кърджалия при Индже войвода и влязъл в аналите със все чантата.

Стою има черен колан, борил е неофициално европейския шампион и се учи за психолог. Говори немски по вода и рецитира Робърт Бърнс.
Например, "Здрасти, Стою! Как я караш в този късен час?" И прочие.
"Аз…, чукам.", казва Финдли.
Всеки луд с номера си.

Ама като се събрахме двама - си купихме бели найлонови ризи и вратовръзки на ластик. После наехме стая в централния видински хотел за цял месец. Докато се оправях на рецепцията, Финдли купил от двама албанци две бутилки албански коняк "Скендербек" на сметка и ги изпихме още във фоаето. Освен във Франция, коняк се произвеждаше и в Албания.

А когато разлепвам клепачи - наоколо ми златна есен. По фронта тече жълтия бял Дунав, весело шуми в главата ми - бум!; муцуната ми - в пясъка. Финдли си направи труда да ми обясни, че след двуседмичен престой ни изхвърлили от хотела, понеже освен нас, стаята била препълнена с дъщерите човешки, а то било неморално. Още незапочнал, значи, и ме скъсаха по етика. И по право ме скъсаха.

Та, както казах, златна есен, през нощта златото никакво не се вижда, и комарите бият пирони по главата ми безспир. Водата по това време лъщи като буца разтопен асфалт и по нея мазно се разминават плавателни съдове. Съдовете са обгърнати от влашки, сръбски и австроунгарски ритми, при разминаването ритмиката се обогатява и продължава в този си вид да се носи по повърхността по най-гъвкав и еластичен начин, понеже водната повърхност много обича да носи ритмика, и шумове всякакви. Мазутни вълнички отразяват щърбави лунни и ходови светлинки в неподозирано виолетовозелено, а Финдли ми шие шамари, за да ме опази от инсектите.
Себе си не удря, защото комарите не го хапят - главата му е корава, кръвта му е наследствена, борил е европейския шампион на тъмно, пък и нали е учил немски.

Изобщо, за през нощта се прехвърлихме при рибарите, поради наличието на огън и пушек, и започнахме да приготвяме есенна чорба от зелен дунавски гебан в безрезервна подкрепа на родния рибодобив, и защото Шерю ни подгони яката - тоест - пукахме от глад.

Сутрин рибарите кипваха вода в една голяма смачкана кофа и после зариваха жарта до вечерта, най-напред с пепел, после с пясък, а отстрани на могилката бодваха куха пръчка. Кофата поставяха на върха, за да не разпилее вятърът огъня и да се поддържа водната температура топла. А в пепелта слагаха чушки, домати и лук, и те затрупани. Надвечер разравяхме жарта и повдигахме пламъка със сноп тръстика. И приготвяхме чорбата така:
Деряхме гебана като почвахме с дълги и дълбоки прорези по гръбнака, и изкарвахме филетата. От кожата на тази риба можеше да си направим цървули. Само че ние не си правехме цървули, ами я захвъляхме в реката, да не събира осите. Филетата мажехме дебело със счукан чесън и сол.
Чесън имаше навсякъде - висеше окачен на сплитки по дърветата и се търкаляше по брега. Само някой абсолютно загубен човек би тръгнал покрай Дунава без чесън и сол. Няколко глави на ден трепеха всички миризми, дракусе, проверяващи и, както по-сетне разбрах - комари.

Никаква милост за тоя загубен човек.

Омазаните бели месни парцали притискахме върху жарта и обелвахме изпечения зарзават, научихме се да късаме чушките на ивици. После кипвахме водата отново и хвърляхме всичко вътре.

Когато някойси с бяла престилка и смешна шапчица започне да ви обяснява по телевизионния апарат как се готви риба, и с какъв именно соев сос се полива - дръпнете щепсела и изпейте някоя песен. Пощраквайте с пръсти.
На това му се вика - суинг.

Много тичахме по нрава на местното циганско и влашко население от католическото вероизповедание, с тези си бели ризи и тънките черни вратовръзки. Даже ни намериха по една пробита капела, за да се вписваме в пейзажа таман и без допълнително усилие. Тези интимни нюанси ги произвеждаха главно веселите рибари, направо си умираха от смях.
През деня, обаче, се натискахме да товарим салца на ферибота и да чопнем по някой буркан, защото знаете вече - Шерю, и прочие. Пак Шерю ни закара на скрапа, тикна ни по една крива стоманена кука в ръка и ни научи да вадим оловото от акумулаторите. Скрападжиите се оказаха нелюбезни и напълно лишени от любвеобилност, вероятно поради липса на опиум за народите. Първични и вторични суровини с необикновена острота стърчаха в изобилие от малцинствената им група, и така, хеви метъл, хеви метъл, да не стане цепелин - пак на зарзавата.

Товароподемната дейност по ферибота, от своя страна, ни огря символично, само така, колкото да попаднем в светлината на прожекторите. В следствие на което моето основно занимание, понеже се явявах интелигенция, се сведе по необходимост до интелектуален и незаплатен труд - записвах си псувни на местното наречие. С химически молив, по маншетите, като един Булгаков.

И когато една студена сутрин осъмнахме без огън, мрежи и лодки, без жива душа, па макар и католическа, Стою Недин се протегна на пясъка, взря се в небесата и рече, че сурджата отивала на юг и за нас било крайно време да потеглим за топлите страни. Топлите страни, според географията на Финдли, се намирали в село Долно Паничерево, Казанлъшко.

2009-03-27T01:35:00.000-07:00

2009-03-26T08:41:00.000-07:00

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА
2.
Обаче вместо уво ни сполетя настаняване и целодневна смяна в накакъв партизански лагер, номер седемнайсти. Или, чакай, не беше така - май се казваше лагерът "Седемнайсет партизани". Или партизанки.
Ама, моля ви се - осигуряваме купешка зимнина на населението, в консерви. Това - кисели краставички, маринати с лучец, копърче, захарче, за да ти дойде на сутринта таман. Едни завъртени туршии, сещате ли се? Абе много ракия изпиват тия туршии - докато се развихриш - и започваш да даваш на заето.
И като пюскюл на всичко, точно до нас реве и стене па-наира. Мята се панаирът и се огъва във всички посоки досущ като някакъв праисторически дунавски рибок, тръшка се в земята, а тя, понеже е една литосфера - предава по диагонал вълните към планината Вранча. Как ставали после земетресенията. Ей-тъй на, стават си.
И като му се нахвърлят, та го укротят с джабола и високооктанови напитки - престава да е риба, ами се превръща панаирът в многоного, и то праисторическо. Пипалата му шарят на многоногото и ако не си залегнал вече под масите, или не си се нагъчил в храсталака - там по двойки, или както дойде - приграбчва те и ти плюе в лицето нещо черно. От него пък, не можеш да се освестиш за цяла седмица.

Даже и без тази несвестна история, ударник си, да речем - пак не можеш да влезеш в ритъм по осем часа труд, сън и интелигентност, нали се сещате, ами започваш там, с някакъв ауфтакт. Това поради причина безсънието. Безсънието си има носител. Носителят се казва Онани и е физическо лице. Освен това е и вечен студент, и юридически казус.
Явява се като ангела на смъртта Абадона между три и четири часа сутринта и започва да ни вади душите. По възможно най-весел начин. Защото настоява, че ни е паднал духа, с паднал дух никакви ударници и философи нямало да станем, а той, видите ли, го повдигал. Чрез постъпателно изваждане. Онани е специалист по някаква весела източна философия.
Та, в споменатите часове пристига специалистът в бараката като един Радецки, пали лампите и изкрещява,
"Как е, онанирахте ли?!"
Сетне вади един циркуляр на централния бригадирски щаб на комсомола и почва да чете цялата простотия, и не млъква докато не обобщи, че трябвало да сме с повдигнати качества и умения, да сме живеели, работели и спели в тесни дружески пози и взаимоотношения, и активно да работим по въпроса, всеки един, без изключения. В циркуляра пишело, че се нарежда да се разказват весели и непринудени истории около бригадирския огън, чрез което да се създават атмосфери на непринуден смях и жизнеутвърждаване, които от една страна да сплотяват колектива, и другата страна не я помня. Майтап да ставало, тъй нареждали отгоре. И се кикоти, диването, през цялото време. Защото нямало бригадирски огън.

"Ти, колега, с брадата! Как се казваш?", пита душевадецът един от сократовците, или май че беше Емпедокъл.
"Савчо."
"Разкажи една весела история, Савчо!", радостно подканя Онани.
Всички, разбира се - изумени. Мутрите ни оловни. Дезориентация.
"Ей, брада, почвай да приказваш тутакси, че видиш ли го!", казва един троцкист-ленинец. И повдига одеялото отдолу.
"Чичо ми беше директор на зоологическата градина в град Толбухин.", изрича набързо Савчо.
Още по-голяма дезориентация.
"Смейте се, де!", крещи Онани и демонстрира пример.
"Ха-ха.", казва мрачно троцкистът. "Давай по-нататък!"
"А пък на зоологическата подарили козле. Камерунско козле. И той да вземе да го кръсти на мое име…"
Тука идиотите почват да се подхилкват.
"И после?", Онани се превива от смях, лилав е даже и се държи за бравата.
"И на имения ми ден, донесъл вино, ама много - румънска пръчка. Нали ми е чичо. Обаче, понеже донесъл много вино, нали ми е чичо - не могли да го изпият виното. И свършили мезето…"
"Тая история я знаем. Има хас да не свърши. Гасете лампите!"
"Чакайте развръзката!", дирижира Онани. "И, такова - смехът да е по-непринуден, по-непринуден. Да извира от сърцето. Точка седемнайсе, алинея четвърта!"
"Ама било много късно. Магазините затворени. И чичо, тогава, да не се посрами името, пък бил направил главата - турил ножката на камерунското козле. За мезе и за доизпиване на виното. Нали ми е чичо…"
Онани седи на пода и се дави.
"И как възстанови чичото, козлето Савчо?"
"Замина за Камерун."
"Ти пък, кога празнуваш с туй никакво име?"
"Ей, станало четири часа, отивам в шеста барака! Продължавайте да се смеете, другари. По-бодро, по-бодро… А така! Няма да се оставим на врага!"
И Онани се изнизва, а ние оставаме да простеем. Върви да се жалваш, че някой ти е чел наредба на ЦК на ДКМС! Айде, бягай, ти казвам!

И тъй - със седмици.

Докато му намерим колая.
"Савчо, хайде да разкажеш за камерунското козле!"
"В зоологическата много вино, кръц козлето, чичо - в Камерун. Ха-ха."
Даваме дежурство. Подхождаме към мобилността на наръчника на агитатора с изненада. Накрая всичките крещим: "Знаем я вече! Омитай се!"
И та-аман сме заспали, в шеста барака светва прожектор, писък, врява и безумие, дето му вика писателят Фокнър - противоатомна тревога. Вратата се избива с пантите и вътре нахлуват чорлави и уплашени едно барем трийсет моменца, по нощнички и по таквоз. Онани сияе.
"Савчо, тези не са чували за камерунското козле!" И на излизане нарежда, "И стига сте онанирали вече! Извънредна директива."

После почина Висоцки. Владимир Висоцки. От спирт и барбитурати. И от голямо сърце.
"Я коней напою…"

Един армейски доктор ми е подарил оригинален текст на Висоцки. Бил на специализация в Москва. И си носел кило спирт за медицински нужди. Много му трябвал спирта. Обаче в междуетажието го притиснали двамца и му излокали спирта, като си замезвали с аспарагус от някаква там - саксия. Широки славянски души. Единият за отплата му написал стихчета на гърба на една рецепта. С подпис: Вл. Висоцки.

Дера се да пея, а навън се съмва.

В подокопьем под Псковом
лежим.
Артилерия биет
по своим.
Это наша разведка наверно
Ор-р-риентир указала невер-р-рно

Мы пропахлись землею и дымом…
Надо, все таки, бит по чужим,
а не по своим, по роднимым…

"Боб Дилън е някакси равнинен поет. Докато Висоцки беше…"

Излизам, а в утрото ме чака ангел.

2009-03-25T13:33:00.000-07:00

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

Самопризнанията на един българин

роман от Антон Абаджиев

1.
През онази зима работихме на двадесетградусов студ и когато паднеше под двадесетте, бачкахме на половинчасови смени - заварявахме скари за проводници на тавана под котелното. То си е жива мъка - параджиите, бачкат и те, а при тях се разлива много вода, и се разлива по главите ни. И това, все пак - нищо, обаче водата замръзва върху винкелите, и докато изкараш една дебела заварка - става една дискотека. Тресем се там - подхвърляме се и крещим, защото таблото на времянката - накиснато и то, дявол го знае къде се влачи с кабелите, в бушона забит ей-толчав пирон за ненакърняване монолитността на процеса. И поради причината наоколо отълбове от електричество, волтови някакви дъги, а пък тарикатите на пода са с гумени бутуши, за да не ги убие тока, нали така. Мутрите им бели и сини, и когато хукваме да се стоплим - ония си остават там, защото ботушите им - замръзнали в леда, и тъй, докато в един момент не се светнаха да излязат по чорапи и партенки и да доприпкат във фургона.
Фургона аз го бях изрисувал калпаво, едвам си личеше, че са разните разкрачени женски на Щиле, ама инженерът ги видял внимателно и го хванало рядкото щастие на реториката. И понеже инженерството било точна наука, там, с уравнения и разните му ъгли - дошло му нанагорно. Събирал, събирал дар слово, и като се потрудил в тази посока, казал - ну погоди! И трябваше да ги замажа, и да рисувам оная тъпня - зайци, вълци и прескундаци; а онзи гений, инженеринът, изобщо не го погледнал, рисуваното, ами отишъл и станал кмет на село Конак.

Освен дето беше топло във фургона, нямаше какво друго да се прави. На белота всички си подсказваха на турски и цигански, а пък аз не ги разбирах тези езици; можехме да правим двойка само с Иван Глухия. Обаче все ни биеха от движение, защото - човекът глух, нали така - двадесет години работил в тенекиджийски цех, докато въведат шумозаглушителите и го повишат бригадир на комплексна бригада.

На тоя, същият, му хрумна брилянтната идея да копаем канал за полагане в свинските утайници, защото било замръзнало и не миришело. Ако пекнело слънцето и се размиришело - щяла да ни остави цялата бригада. От религиозни съображения. Чак отпосле се сетих, че на човекът му е повредено цялото УНГ. Обаче ония, религиозните и свръхкомплексните, му видели картона, след което пак измислиха нещо, прехвърлиха се на бетона и ние си останахме в пукналата пролет да се ровим три километра в лайната - аз, Глухия и Джордж Бест, който идваше на работа с един сгънат шестметров въдичарски прът. На върха на пръта окачаше перуката си и го разтягаше нагоре, да бъдел поне на пет метра над земята, та да се проветрявала перуката, и да не се умирише, защото му пречела вечер да сваля мацки.

И тъй - гърбутим се на метър и половина дълбочина, над главите ни хвърчи една зелена смрад, и вместо разните технически указатели за посоката - гледаме да се развява в далечината онямити скалп на пръчка, че и бързаме, защото се съревноваваме благородно с ония келеши от бетона. Състезанието те го измислиха - съревноваваме се с бригада "Хан Аспарух", тъй написали в плана; и стенлист направили, със снимки. По едно време дошла пресата и разни шефове, дето са ми никакви, да отразят събитието, да си направят банкет за почина, и чужденец домъкнали - някаква шваба.

"Къдей хан Аспарух?" - запитали.
"Ей там са си побили байрака, на два километра оттука - в зеленото."
Тежкарите погледнали зеленото, разбрали, че не е райграс, швабата казал, "Натюрлих, вундербар!" и ни отписали.

А пък когато наближихме крана, монтажниците вдигат фронталния панел, ама над него работили цяла седмица - специален панел. И кранистът ми крещи, "Ей, глъм - приели са те в университета, ще те валцоват за философ!"

Тогава настава жива картина. Аз викам "Ура-а-а!", че бях бактисал от простотия и, заедно с това, мятам към небето лопата след лопата с лайна, ама така, че да падат по главите на всички - върху моята - най-много. А в лазурното небе, нали така - се издига победният панел, облян, там, в слънчева светлина; рее се. И на панела, докато бил мокър, вдълбали с букви по два метра високи, за вечни времена - ИВАН ГЛУХИЯ НЕ ЗНАЕ КАРТИТЕ! Да се вижда от цялата община.

Не стига това, ами един идиот от вестниците ме снимал и като ме изтипосал такъв един - лъщящ и мазен, с лопата в ръка - спечелил някакъв конкурс по фотография. "Трудов ентусиазъм", такова казал че е изобразено на снимката. Щото, те, лайната - на снимката не миришат; и го наградили човека.

И после се почна един безкраен паваж от сиви и зеленикави полукръгове, надупчен от тежките чугунени плочи, покриващи шахтите, траят по двеста, по триста години. Сам човек не може да вдигне плочата, трябват двама - вкарват в метала ключ с лост за двама, единият слиза да се рови в столичните градски лайна, след него слиза и другият. Там отдолу, на същото равнище са вкопани основите на жилищните сгради, над тях гредоред, партер, пъви етаж, гредоред и така нататък - цели шест етажа.
Най-отгоре таванска стая с три тераси за простиране на пране с циментови парапети от циментови виоли и разлати бетонни вази, от които стърчат пръчки изсъхнал лимон. Дишам въздуха и на трите тераси, над шестия етаж - пак паваж, този път - павирана атмосфера от опушени покриви - навсякъде околовръст. Само на едно място се вижда широка четвъртита пробойна, зоологическата градина. Насред зоологическата са инсталирали клетката на виещата маймуна, тя не се вижда. Но извива продължително денем и нощем, уи-уи, уа-уа, кхар-рм, и крясъкът й се блъска в олющените сиви фасади, и не мога да мигна три денонощия. Излизам да пуша в мрака, да гледам как воят тръгва отначало черен и плътен, от черното се издължава безкраен кюнец, после започва да се мята по покривите и да се бие в тях като изтърван пожарникарски маркуч, само че - цветен. При всяко изплющяване цветът се мени - диско, диско - маймунски гъз.

"На това му се вика суинг.", казва Коджака.

Човекът ме е посетил; посетил. Искам да кажа, че не се е домъкнал да пуши цигари, а ми е направил посещение от учтивост, защото точно така трябвало да бъде. Коджака ги разбира тези работи - работи като финансист и по цял ден се мъкне с перлена вратовръзка с надпис БДЖ, а вечер навлича една невъобразима торба и нахлупва нещо плетено от шарени конци. На торбата вика - моето пардесю, на вратовръзката - въже, а на феса - мойта идиотка. Торбата и феса са пълни с етика и естетика, а пък Коджака ме гледа с поглед зелен - същински полет над кукувиче гнездо, с мустаци.

"Как ти се струва, Коджу, а, как ти се струва?".
Защото искам да ми хареса тавана, много ми е важно, понеже на нищо не прилича таванът. Щом отвориш вратата - просваш се по корем и трябва да пълзиш някакво разстояние, после се изправяш, само в една точка, около един квадратен метър. Да продължиш нататък - просваш се пак и лазиш като хлебарка, прав стоиш само по терасите.

"Красив. Като портокал."

Ей тези неща не ги умея.

Завържи си връзки, ми каза Коджака като си тръгна непринудено. Връзките и добрият старт били в основата на не знам какво беше по-нататък.
И аз се увъртам покрай хазаина си Бейла, който не знае унгарски, само така се казва. Накрая ме представя в обществото. Общество от двадесет броя - всичките дългокоси, и мацките; събрали се, значи, и ядат спагети с кайма, не пият и не пушат. И мълчат изразително; порцеланово мълчание, красиви и еднакви като писоари, и мацките.
Че се избаняли, джинсите им изтъркани внимателно, шарени ризки, на цветя, без яки. Направо ми стана лошо - отидох до тоалетната, ама претърсих шкафовете в кухнята и намерих бутилка вермут. Изпих я на екс и си излязох през изхода, без да се обадя.

Къпани хипита.

От спагетите и вермута се посрах, и посред нощите открих, че моята тоалетна чиния под наем е безднадежно запушена, и пълна до ръба, там, където се виждаше нещо, пишеше Панама. И тъй изкарах цялата нощ изправен и разкрачен над Панамския канал, а виещата маймуна викаше уаби-ду уаб-ба.

После пих йод и вода, да мога да устискам до Видин, защото тъй се започвала философията - с пот на челото, предизвикана от положен физически труд; като да не съм блъскал като добиче дотогава. Ама добичия труд, който следваше по програма, трябвало да бъде безрезервно в полза на Родината и да се гледа - демек - трудим се. Сигурно дотогава някои от философите, моя милост в том числе, са се трудили на скрито, в потайна доба и в полза на Уганда. Така де!

А трудът следваше да се положи

Във Видин, във града
Веко-овен
Там, далеч,
Край па-наира!

Точно така - ударението падаше върху "па".

Много далечен се оказа тоя Видин, свръх труднодостъпен за Българските държавни железници. Обаче вагоните пълни с всякакви чешити - остригани стари кучета, неразбрали, че са вече в цивилизацията и, как да разберат с толкова спирт във физиологията на висшата нервна дейност, понеже нямаше промили, още не ги бяха открили промилите колко са вредни за човешкото здраве, и поради тая причина, като си поръчаш голяма водка - сервират ти я в културна чаша от двеста и петдсет грама. Даже на мястото, дето си топиш джуките - рязната чертичка и си пише ненатрапчиво - двеста.

Изкъпани хипита и нормално лекясани, луди за връзване и разни теркове, дето си пуснали бради, за да мязали на Сократ. И осемнайсетгодишни мацки, мацки. Направо от училищната скамейка, сефте без родителски контрол.
На мен ми потекоха лигите, тека и отдолу, значи, и мозъкът ми се издува и пламеней - извира през ушите и тече по ръкавите. Затуй излизам в хармониката на междувагонието, там където се кюскат едни метални плоскости с пъпчици отгоре, не знам как им викат железничарите и слушам като артилерист, със зяпнала уста. "Пси-и тракатам сумбимба пси-и трата - та." И отвсякъде в извиващите се ребра на вагоните дънят Висоцки, Ленън, всичките готини, и Кет Стивънс, дето се потурчи.
Imagine all the people, living for today…спасите наши души! …And the train it ain't stop going… И ужас режет сердце пополам…!

Айде уволнение-е!

2009-03-25T12:14:00.000-07:00

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ЛОВ НА АКУЛА

Разказ от Антон Абаджиев

Майстор Кайцун прибра материала, гемата и среброто в шепа и повдигна картонените предпазители на кечетата. Работата беше сложна и тънка, а пък ниските картони му пречеха да вижда. После каза, че материалът бил най – важното нещо, нямало вече материал и никой не носел, защото материалът го носят хората, и вече такива хора нямало, а пък аз нищо не съм разбирал. И като влючи контролно дисковете, за да провери играе ли основата – при такава фина работа основата никак не трябваше да играе, се зае да разяснява случая с материала.

Отначало били четирима, после останали само тримата, ама делът на Глухото Адемче се изгубил още в Истанбул, заедно със всичката печалба се изгубил и трябвало да връщат пак четири дяла. И, като им сложиш лихвите – много трябвало да връщат.

Въпреки че им потръгна, когато ги искаха на заем от Гочето, а пък той изпробваше една пробивна машина – там на задната стена на дюнера бяха извели с мостови кабел контакт за проби на на машини, дето работят на електричество – та, Гочето включи пробивната машина в контакта и тя се завъртя и започна да пробива безотказно, и се продаде машината веднага. При това обстоятелство всички останаха доволни и даже удовлетворени.
.
Продавачът Гоче остави левче вместо стотинки за пробата и му стана на кеф, а пък кефът му беше използван на момента – точно тогава му казаха – Дай!

Дай, обаче, като чу за сумата продавачът, извади кърпичка и започна да се търка по челото – той има хубаво, голямо чело с цвят на маслина, ама от скъпите маслини – въпреки февруарския месец – пот му изби на челото! И като човек принципен каза,
„Ще ви гони лабладора!”
После попита колко хора ще имат да връщат, защото бяха отишли при него само Попето и Мити Фанчи, а пък Глухото не бяха го взели – по ей-туй същото време Глухото държеше единайсет линейни метра едра стока на асфалта, така че него го посочиха с пръст.
„И Ахнедейката е вътре.”, съобщи Попето като да правеше списък за упокой.
„Значи, и черният сом ще ви гони. С голямата глава и с дългите мустаци!”, определи развръзката Гочето и радостно напсува пергишите, които от сутринта целеха с въздушни пушки сурджата, накацала по обезлистените дървета.

Сурджата се беше вдигнала да кръжи още в края на януари – десетки хиляди косове и скорци се събираха съвсем безшумно в кафявите облаци, и после – хоп, спущаха се като една точка, точката наедряваше и се разсипваше на споменатите хиляди хвъркати създания, пак така безшумно. И всяко хвъркато се накланяше вляво и вдясно, и облакът се сипваше и той в същите посоки, а пък колко голям беше облакът с това скоростно придвижване не можеше да се определи. Само на декари можеше да са определи приблизително и на око големината на ятото, и то – погледнато откъм земята, но за сурджата тези измерения не важеха, тя си се разпъваше съобразно въздушните потоци и летеше над бития пазар и навсякъде, а като кацнеше по дърветата, хората започваха да я стрелят с оптически и въздушни пушки.
Падналите на земята птичета закриваха очите си със сиви ципички, вратлетата им се удължаваха встрани, дългите човки се разклопваха, а зад жълтите ръбове притреперваше нежен и остър език.

„Хашлак дженабет.”, нарече Гочето хората с пушките и заведе Митето и Попа при фараона, ама не при онзи с големите къщи, дето под тях събираха скрапа – скрапът вече не се събираше и си стоеше хей-така, несъбран, защото отиваше на безценица – ами при истинския ги заведе.

После разправяха, че фараонът ги приел зад едно перде и като разбрал, че му искат четири хиляди франка, разпоредил да им ги дадат, обаче казал – На ви шестте хиляди, до един месец да ги върнете – после лошо! Значи, дал им четири, а пък си искал още две за интереса. И им протегнал ръка зад пердето, та целунали един пръстен с пауни със зелен турмалин.
И те, нали са будали, му казали че с тези пари щели да извадят два тона одрана акула, за три седмици щели да ги извадят, по пет лева килото щели да ги продадат и пак щели да се наплатят и да излязат на кяр.

По това време, обаче, през всичкото Черно море не други някой, ами самият Изeдник беше опънал по четиридесет километра парагади и не даваше на никой да доближи до улова. Който го доближал – гърмял по него с помпа. И с черногорски гасер гърмял, такъв – голям, и с кръстове по дръжката. Сам си слагал барута и джепането, и правел дупки по корпуса на хората колкото един будилник.
И им казал фараонът, че ако донесат даже и зъб от акула – всеки зъб ще изкупува по тридесет франка. А пък едната от дъщерите му откъснала косъм от брадата на Попа и само с палеца и показалеца навързала на него три възела.

„Няма да стане нашата работа с акулата.”, каза Мити Фанчи.
„Ще ни отстрелят като една сурджа.”, каза Попето.
„За пет бондака?”
„Заради принципа.”
„Ах, недей!”, каза Ахнедейката.
Глухото разтвори уста, почука по жълтите си зъби, направи движение като да потъркваше стотинки и пресече потъркването с плесник.
„На пазара вече залагат колко зъба ще донесем.”, разчете съобщението Попа. Глухото Адемче, обаче, заметна глава и продължи с търкането на пръсти, докато другата му ръка започна да отгръща въображаем сноп хартии.
„Да купим нещо и да го продадем?”, предположи Мити Фанчи.

Отгръщащата ръка престана да отгръща и почука по стъклото на телевизора. Върху стъклото фигурираше надпис с маркер „Продава се”. От кутията излизаше късичък кабел с жило, а жилото пробождаше кожата на покарал картоф. От картофа беше покарала и крива вилица с отчупен зъб. Тази именно вилица беше причина по екрана да се появяват и мърдат образи; по екрана тичаха и мърдаха футболисти.
„Ах, недей!”, каза Ахнедейката. „С тези тотаджийски работи…”
„БИЛ-ЛЕТ-ТИ!”, изкрещя Глухото Адемче, което можеше да приказва, само дето не знаеше колко силно да вика. Това беше и причината да държи цели единайсет метра и двадесет сантиметра стока на асфалта без доближаваща конкуренция.

Майстор Кайцун постави голямата бронзова шайба, после наниза тъмното кече, пак голяма шайба за да не раздува кечето и врътна гайката за затягане, взе зелената паста – моторът забръмча.

И купили билети. За стотачка единия – общо четиридесет билета, по десет на калпак. За мача на Фенербахче с Манчестър Юнайтед. Глухото продало единайсетте метра с телевизора, Попето шътнало пернишката печка насред зима, Митето си заложило златните зъби, а пък Ахнедейката се бракувал с една украинка за хиляда лева. Обаче го излъгали и му дали само двеста и половина.
Събрали пароляк.
„Да не ги бяхме купували тия билети!”, казал Ахнедейката. „Щяхме да си върнем борча поживо-поздраво и да сме забравили.”
Обаче били ги купили вече.
„Ами келепира?”, рекъл Мити Фанчи.
„Ами акулата?”, рекъл Попа.

И се качили на автобуса за Истанбул, имало автобус за мача.

Майсторът мазна още от зелената паста и запали горелката в пещта. Усили пламъка, пламъкът каза: Ву-у-у, а сетне го намали и го остави само на син език.

А пък билетите продали веднага на англичаните. Взели да се бъркат англичаните за по двеста и по триста лири стерлинги на билет, дето им викат паунди и лъжат, че цената им пада. Един, казват, дал петстотин. А пък Глухото, то не си знае викането – той най-много взел. Последния билет го дал за хиляда и кусур. И като не му стигали билетите, искал от другите и пак продавал, и тъй дошла полицията. И щото е глухо, хич нищичко не чувал.
„Бягай бе, заптиетата дойдоха!”, а пък той си крещял „Кой дава илядо и двеста на примоция?!”
И го прибрали с всичките пари. Тримцата дето избягали – преброили парите – шест хиляди франка. И мъничко отгоре.
„Таман да си върнем борча.” казал Ахнедейката.
„Ами акулата?” казал Попето.
„Ами келепира?” казал Мити Фанчи.
Обаче, такива работи нямало вече.

И отишли в едно туристическо бюро, толкоз му разбирали, прочели там нещоси: Турист Ухудуллюрю. И влезли да искат билети, автобуса го били изтървали. После станало интересното, понеже като влезнали в бюрото, направо плеснали с ръце и се прегърнали.

Ахнедейката преграбчи с две ръце Митака и се притисна силно о коравото му яке, като да му беше любовница. Синята теракота под нозете му се изпъстри с вълнички, вълничките наедряха и дадоха бал. Ахнедейката веднага застрада от морска болест.
Попа пристъпи внимателно към стената, побара я спръст, луминисцентната пура отгоре издължи пръста и той се преобърна на сянка. Сянката падна много лесно върху фигурите на двама мъже – мъжете бяха съвсем дребнички на снимката, а снимката беше голяма, голяма – чак до тавана. От тавана до пода се зъбеше океански звяр, звярът беше закачен на ченгел, а зад него, над застиналия прибой бяха също така застинали орляци от птици.
Дребните фигурки приличаха на виетнамци.

Мити Фанчи излезе от любовната прегръдка, посочи с лице нагоре и надолу и каза,
„Чел съм в една книжка за някакъв човек, дето цял живот го лекували за вода в главата, пък накрая се разбрало, че баща му е виетнамец.”

И после, както си му е редът, се блъскали по рамената, смятали с молив по едно парче хартия, тулили устата на Ахнедейката, който само викал: Булгаристан! и накрая Попето стиснал парите, тупнал ги на гишето и казал,
„Тхайланд!”
Тъй пишело на плаката.
Ах, недей, че после – пак!

Майстор Кайцун засили пламъка, хвана сребърното парче с пинцети, посипа където трябваше боракс на прах и заръча да се чете Отче наш. Спойката с боксита се извърши във времетраенето на молитвата и след Амин-а, угаси горелката и остави споеното да изстива.

И дохвъркали, моля ти се, досами Тайланд, представяш ли си само! И се нафу-у-ункали хубавичко, проспали пътя, уморени били. А там, на самото място, рекли на екскурзовода: Бе, я си ходете по бърдаците, ние ги знаеме, у нас Тайланд – колкото щеш! Пък нас ни пишете – на фишинг тур. Защото иначе...
„Къдей акулата?”, казал Попето.
„Къдей келепира?”, казал Мити Фанчи.

Че лодка наемали, със шкипер, че въдици, че стръв – сумати варели с карантия изсипали, докато сполучат.

Може пък да лъжат. Може да са я купили акулата. Много даже е възможно. Обаче си направили снимка, аз съм я виждал – хилят се келешите, като да не са ги ошушкали до кожа. Понеже много ги ошушкали – да й извадят на акулата ченето, после такси за трофей, трофейно било ченето, разправии по митниците… такива едни работи. И се прибрали не голи като соколи, ами голенички като едната сурджа дето лети през зимата.
Ами пита ли се някой – толкова много сурджа на рояци – къде е литнала, какво ще яде и с какво ще се изхранва? Мухи няма, гад няма никаква…Да вземе някой да разсипе един вагон със зърно... Обаче никой не взима да разсипе един вагон зърно. И си загинаха птичетата. Които не загинаха – се върнаха там откъдето били литнали, да се питат защо са литнали безрезултатно.
Че, и тяхната работа същата, ама не съвсем. Понеже се прибрали захилени, разбираш ли, какво искам да ти кажа?

Телефонът в ръката на Гочето звънна, звънът беше неочакван, съвсем нечакан беше и гласът, който излезе от телефона,
„Гоче, Гоче бе! Хванахме и си идваме.”
„Ти ли си, бе, Кая? Къде какво сте хванали?” Гочето викаше на Попето кая, защото беше твърдо убеден, че поп и кая са едно и също нещо.
„Ти кажи на фараона, да готви по трийсет франка на зъб! Чуваш ли ме?А?”
„Къде сте, бе, хора – връзката ни много лоша излиза?!”
„Тука, в някакъв Виетнам, къде да сме? Хай-стига, че хептен се набутахме…”

Връзката прекъсна. Гочето ритна кучката Арап, която отдавна се търкаше в десния му крачол, но кучката не се разсърди, ами заобиколи отляво и пак се потърка.
„Този телефон работи, бе, ага!”, схвана веднага положението Гочето. Ей ги хората – обаждат ми се от Далечния Изток, бизнес имат там, пращат ти много здраве. А пък аз няма да ти кажа двайсет, няма да ти кажа петнайсет, казвам ти – десет, правя ти отстъпка заради зарядното. Гесемето – оригинал!”
Като прибра парите, Гочето погледна нагоре и отърка банкнотата о брадата си, после обиколи стоката с нея.
Над главата му нямаше птици, хвърчащото напрежение беше изчезнало, по покривите се гушеха гларуси с мръсни точки по крилата, тези гларуси бяха млади – до края на годината петната щяха да изчезнат.
„Хашлак дженабети!”, рече Гочето.

Майстор Кайцун завъртя белия американ за да напердаши най-фината политура и продължи,

„Ама ченето го занесли на фараона по тъмно. Тъй бил казал – по тъмно да се свърши работата, че може да излезе голям джумбюш! И като взели да броят зъбите и стигнали до двеста броя – бактисал и викнал: „Хай, гит – махайте се оттука, опрощава ви се борча, да не сте се върнали повече!”
Ей тоя зъб дето го правя е единият от всичките – вземай!”

Зъбът от страшната акула приличаше едновременно и много на твърдо листо, както и на зеленикав кремък. По средата тръгваше изпъкнал тъмнокафяв ръб и така държеше докрая. На върха се събираха две елипси покрити с толкова много и ситни остри израстъци, че ми се прииска да го вдигна към светлината. На светлината зъбът даде прозрачен изумруден блясък и само безбройните резки околовръст показваха, че това е дента на праисторически хищник.
Върху корена кипреше опашка сребърен паун с турмалин.

Обърнах се към майстора, за да му кажа нещо, веднага забравих, каквото имах за казване, ала майстор Кайцун ме шляпна през гърба и каза,
„Знам. Зна-а-ам! А пък ти – бягай да бръснеш кадъните!”

Публикуван във вестник Култура Изкуство Литература - КИЛ Варна, март 2009

ОТСТОЯВАНЕ НА ИГРАТА

2009-03-23T13:42:00.000-07:00

Към неразчертаната бяла площ пристъпват привидно случайни двойки и започват да играят шах. За фигури им служат очевидно всички попаднали под ръка, а понякога съвсем целенасочено избрани предмети.
Играчите сядат и стават, обикалят площадката и под различни ъгли местят шарени камъчета, парчета дърво, дървесни клонки от различни видове гора, с различна големина и причудливи форми. Както и цветни стъкълца, ръждиви пирони, монети и трохи от хляб. Един от тях даже изхлузва от пръста си венчална халка от масивно злато, за да я жертва във втория ход заради надмощието на бучица изсъхнала, сива глина.
Играчите са умислени, съсредоточени, възбудени, радостни, по-скоро - унесени.
Играта продължава, докато единият се признае за победител, а другият - за победен.

Извадка от "Шеъринг", автор Антон Абаджиев