ЗА ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦА, ИЛИ ЗАЩО РАЗВАЛЯТ ДРОГАТА

Заля ни отново вълна от произведения на световноизвестен писател, за когото не сме чували нищо, а подтискащото в случая е, че когато престанем да чуваме, надяваме се – скоро, за споменатия писател – ни чака следваща вълна. Защо мисля така? Защото ни напълниха книжарниците с Пауло Коелю, Орхан Памук, някакъв японец, комуто забравих името и подобни световноизвестни велики творци. Сега на ред е Хорхе Букай, който също пристига отдалеч, подобно най-евтино цирково представление след „успешното си турне в Америка, Африка и Австралия – ни оказва чест само тази вечер, и само на това място”. Мястото явно се оказва плодоносно за подобни творци.
Защо се харчат стотици хиляди за издаване, разпространение и реклама на книгите на подобни хора? Те са бедни на стил, идеи, нямат опорна точка, която да създаде етическа основа, а оттам – и естетическо качество за да привнесат отмалко култура, която да пооблагороди читателя, или да даде възможност на малцината творящи интелигенти да се поучат на нещо ценно и истинско. Ами, дал някой пари за харчене, подхвърлил кой ще да е следващия гений от кервана, и ето – харчат се.
Има чудесни писатели от близо и далеч за които сме чували, купихме си книгите им, четем ги и ако не израстваме духовно, то поне не се травмираме душевно. Милорад Павич се преиздава, браво, изкупуват се книгите – читатели има. Обаче като се стигне до Умберто Еко: „Тайнственият пламък на кралица Лоана”, че и „Островът от предишния ден” – четенето се затруднява. Защото трябват предварителни знания по третираните въпроси, или желание да се придобият тези знания. Необходим е интелектуален порив, който да се събуди у читателя и да започне да действа, да проработи, да даде плод. Кой ще се занимава? Има малцина, които се занимават, но не това е предметът на последващото споделяне.
Защо се разрежда дрогата? Защото е силна и ше ти увреди нервната система – няма да издържиш и ще си умреш в кратко време. Ами, да вземат по-малки количества!
Не, не е там работата. Много малко хора ползват чиста дрога. Ползват я и не умират, явно, разбират й. Въпросът ми също беше неправилен – той би следвало да бъде: Защо развалят дрогата?
И отгворът е следният: Оказва се, че колкото повече прах за пране или подсладители, или каквото им падне под ръка поставят в истинското вещество, така че не само силата на дрогата да спадне наполовина, ами да не е дрога тя въобще – толкова повече хора започват да я употребяват. Носи им щастие. Искат хората да ядат кюфтета от щастливи прасета, нищо че са от соя, гевюрц и интеррот. Щастие искат всичките. Обаче, тия дето смъркат лепило или пият грунт – какви хора са те, с тия евтини продукти, дето не са обиколили Америка, Африка и Австралия и само тук и сега са специално за нас? Токсикомани, отпадък на човешкото общество – ето такива са тези хора – позор и изтребление за тях.
Чуйте ме, майната му на „обществото”, което масово купува и чете боклуци със състав 10% азбучни истини плюс 10% стил на дванадесетокласник /това е чистата дрога!/, а останалото е гевюрца, който му се услажда. Гевюрцът, впрочем е тоалетна хартия на прах, за подобряване на перисталтиката.
В последните години малобройната българска интелигенция трябва да извърши нещо драстично. Трябва да хване скалпела и да се самоизреже от болното в главата и духа тяло на „потребяващото култура общество”. То не разбира от чист и екстатичен опиат, от друга страна интелигенцията не може и не трябва да го разваля, за да може да се продава. Ние не сме дилъри. Който се чувства такъв – да заминава от другата страна на ножа. Така е било навсякъде през вековете. Това е цената на културата.
Ще кажете – нищо ново не ни казваш! Може би е така. Но ето и новото: Интелектуалците, като част от интелигенцията, след извършената вече болезнена операция са длъжни по всяко време и на всяко място да извикат на висок глас – Не искаме Хорхето, Паулото и другите ментета. Искаме средства за собственото си творчество! И най-важното – Искаме всеки потребител на буклуци, ако не публично, то поне за себе си да заяви: „Аз съм потребител на боклуци, толкова са ми възможностите, ще пия ракия от двадесет и два градуса, защото на етикета и пише „екстра”. От четиридесет градусовата повръщам и ме боли глава – тя не е за мен.”
Това е дългът на интелектуалеца – не да издирва ментета за продан, да им прави фестивали и да взема процент, а напротив – да опази опийното слово, и произтичащото от словото чисто, па ако ще да е само за двама души накръст!