КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

4.
И хайде-е на автостопа, че се бях придобил със сериозни емоционални и психически недостатъци без автостопа. Аз там съм си гений - хайуей стар, ако ме разбирате какво искам да кажа. Лабораторията по психология и по психиатрия на БАН ми е наброила сто хиляди километра стоп за засечено време, като им отворят досиетата - ще видите кой е хузху'й и няма да ми се правите повече.

С белите (белите!!) ризи и вратовръзките аз го докарвах малко на Ален Делон, а пък Стою, с неговия германски - на Клаус Кински.
Доближава ни една молотовка, спира с гръм и трясък, шофьорът и той по бял (бял!) потник с масурчета кир под мишница. Няма начин да не се види кирта, защото човекът си е отворил прозореца, пее си нещичко и си тактува по покрива на молотовката.
Отваря вратата, казва любезно, "Опрем ти го, лаесе, о гъзо майчин!" и сладко-сладко ни поканва да се сместим.
Според един мой познат точно така трябвало да започва филмът "Волният ездач", ако го били снимали в България.

Само че тоя си ни прекара през Родината без да спре да думка по тенекията отгоре, почти до селото. Той си бил от Бургаско, само от време на време, според думите му, прескачал до Видин, за да облагородял семката.

"Финдли, какво е това - лаесе?"
"Ами нещо като партер."
"Да ти се не види и швабския!"

Плюя си на маншетите и размазвам псувните с пръсти.

Ами, да - човекът си е чисто несравнимо качество, натъпкано в потник. Взе горно до и не спря, докато не ни изтърси на отбивката за селото.
Това да не ти е Хари Халер и разнимити вълци из степта. То даже и суинг не е, ами е влашко-гагаузка кръстоска, действаща в недрата на продукт излязъл от завода имени молотова по линията - север, северозапад. Само като го усетиш в далечината, залягаш с челото напред в кукуруза. Целият - едни дълбоки лилави страсти - като патлажан.

"Дайт'ми да'й спуша една цигара,
за да забравя аз мойте, твойте, нeйните очи-и-и!"


А пък Долното Паничерево, нищо че е долно, го нашарили по влашки образец. Влахът като види бордюр, започва да го боядисва в черно, бяло и жълто, на ивици, защото е по-близо до Европа. И тука боядисвали хората, но понеже не са дотам близко до Европата а, да речем - до розовото масло - отказали се от жълтото, ама пък посадили рози. И всичките се кръстили Стою и Неда, освен ония, дето са се кръстили Недю и Стоя.

Та, такава една многовековна Стоя, евентуално Неда, дето може човек да я събере в две шепи, ни изкомандва да се съблечем, изгори ни дрипите, натисна ни да да си изстържем мръсотията, провери ни за прободни и пушечни рани и ни задяна с по един костюм от репертоара на казанлъшката опера.
На Финдли, значи, нали е учил немски, му се паднаха арнаутски дрехи с гайтани и ямурлук, а пък моя милост се завря в полковнишка униформа, ботуши, поясок - както се полага.

И в този момент ми се отваря черепа по шевовеге, обаче не по посока на физиологията, ами някак си по-вътрешно, както на Чапаев когато пресметнал, че нула и половина плюс нула и половина - правят литър. И по този повод питам,
"Коя година сме днес, бабо?"
А пък тя - "Защо ти е таз година, бре, сине?"

И очите й измити, измити - търкаляло се през тях време и пространство, остъргало всичко, не оставило капчица за сълза и прашинка, за да се завъди корен от нея. Само едни картинки и движение останали, и те се завъртят и спрат, и после пак се повторят, а разлика и подробности - като да не си личат.
И се вижда как съблича баба Стоя все едни и същи мъжки дрехи, пука им въшките на огън, пере мръсното и кръвта, мие едни бели, та сини тела, ни живи ни умрели. И по дрехите и по телата кърпи, където има скъсано, с един и същи бод, с една и съща губерка; после, облечени вече, ги провожда я към гората, я към гробищата.

Много кратко време му остава на наблюдаващия за да различи, че в тая репетентност, все пак - различни са всичките тези мъже в споменатото време и пространство - хайти, хайдуци, обирджии, четници, комити, шумкари, горяни, поборници и страдалци всякакви; и един англичанин, свален от въздуха долу на земята от военно въздушните на негово царско величество сили, за да не пуска бомби по главите на населението, или да прави дупки колкото един гьол, та хората да го кръщават - езерото Чърчил.

Бабата връчи на съименника си туловка дванайсти калибър и една торба патрони, а на мен - дамски пистолет, хляб и дамаджана с ракия. Да сме намерили някойси вдън горите тилилейски, че се криел и не могли да го намерят, а пък трябвало да си ходи в Москва. На местните никакъв не се появявал и нишан не давал къде да го търсят, от много време насам.

"И като как изглежда тази персона?", питам, защото не си мълча.
"Ами, един такъв - квадратен."