Последователи

Всичко за мен

сряда, 25 март 2009 г.

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

Самопризнанията на един българин

роман от Антон Абаджиев

1.
През онази зима работихме на двадесетградусов студ и когато паднеше под двадесетте, бачкахме на половинчасови смени - заварявахме скари за проводници на тавана под котелното. То си е жива мъка - параджиите, бачкат и те, а при тях се разлива много вода, и се разлива по главите ни. И това, все пак - нищо, обаче водата замръзва върху винкелите, и докато изкараш една дебела заварка - става една дискотека. Тресем се там - подхвърляме се и крещим, защото таблото на времянката - накиснато и то, дявол го знае къде се влачи с кабелите, в бушона забит ей-толчав пирон за ненакърняване монолитността на процеса. И поради причината наоколо отълбове от електричество, волтови някакви дъги, а пък тарикатите на пода са с гумени бутуши, за да не ги убие тока, нали така. Мутрите им бели и сини, и когато хукваме да се стоплим - ония си остават там, защото ботушите им - замръзнали в леда, и тъй, докато в един момент не се светнаха да излязат по чорапи и партенки и да доприпкат във фургона.
Фургона аз го бях изрисувал калпаво, едвам си личеше, че са разните разкрачени женски на Щиле, ама инженерът ги видял внимателно и го хванало рядкото щастие на реториката. И понеже инженерството било точна наука, там, с уравнения и разните му ъгли - дошло му нанагорно. Събирал, събирал дар слово, и като се потрудил в тази посока, казал - ну погоди! И трябваше да ги замажа, и да рисувам оная тъпня - зайци, вълци и прескундаци; а онзи гений, инженеринът, изобщо не го погледнал, рисуваното, ами отишъл и станал кмет на село Конак.

Освен дето беше топло във фургона, нямаше какво друго да се прави. На белота всички си подсказваха на турски и цигански, а пък аз не ги разбирах тези езици; можехме да правим двойка само с Иван Глухия. Обаче все ни биеха от движение, защото - човекът глух, нали така - двадесет години работил в тенекиджийски цех, докато въведат шумозаглушителите и го повишат бригадир на комплексна бригада.

На тоя, същият, му хрумна брилянтната идея да копаем канал за полагане в свинските утайници, защото било замръзнало и не миришело. Ако пекнело слънцето и се размиришело - щяла да ни остави цялата бригада. От религиозни съображения. Чак отпосле се сетих, че на човекът му е повредено цялото УНГ. Обаче ония, религиозните и свръхкомплексните, му видели картона, след което пак измислиха нещо, прехвърлиха се на бетона и ние си останахме в пукналата пролет да се ровим три километра в лайната - аз, Глухия и Джордж Бест, който идваше на работа с един сгънат шестметров въдичарски прът. На върха на пръта окачаше перуката си и го разтягаше нагоре, да бъдел поне на пет метра над земята, та да се проветрявала перуката, и да не се умирише, защото му пречела вечер да сваля мацки.

И тъй - гърбутим се на метър и половина дълбочина, над главите ни хвърчи една зелена смрад, и вместо разните технически указатели за посоката - гледаме да се развява в далечината онямити скалп на пръчка, че и бързаме, защото се съревноваваме благородно с ония келеши от бетона. Състезанието те го измислиха - съревноваваме се с бригада "Хан Аспарух", тъй написали в плана; и стенлист направили, със снимки. По едно време дошла пресата и разни шефове, дето са ми никакви, да отразят събитието, да си направят банкет за почина, и чужденец домъкнали - някаква шваба.

"Къдей хан Аспарух?" - запитали.
"Ей там са си побили байрака, на два километра оттука - в зеленото."
Тежкарите погледнали зеленото, разбрали, че не е райграс, швабата казал, "Натюрлих, вундербар!" и ни отписали.

А пък когато наближихме крана, монтажниците вдигат фронталния панел, ама над него работили цяла седмица - специален панел. И кранистът ми крещи, "Ей, глъм - приели са те в университета, ще те валцоват за философ!"

Тогава настава жива картина. Аз викам "Ура-а-а!", че бях бактисал от простотия и, заедно с това, мятам към небето лопата след лопата с лайна, ама така, че да падат по главите на всички - върху моята - най-много. А в лазурното небе, нали така - се издига победният панел, облян, там, в слънчева светлина; рее се. И на панела, докато бил мокър, вдълбали с букви по два метра високи, за вечни времена - ИВАН ГЛУХИЯ НЕ ЗНАЕ КАРТИТЕ! Да се вижда от цялата община.

Не стига това, ами един идиот от вестниците ме снимал и като ме изтипосал такъв един - лъщящ и мазен, с лопата в ръка - спечелил някакъв конкурс по фотография. "Трудов ентусиазъм", такова казал че е изобразено на снимката. Щото, те, лайната - на снимката не миришат; и го наградили човека.

И после се почна един безкраен паваж от сиви и зеленикави полукръгове, надупчен от тежките чугунени плочи, покриващи шахтите, траят по двеста, по триста години. Сам човек не може да вдигне плочата, трябват двама - вкарват в метала ключ с лост за двама, единият слиза да се рови в столичните градски лайна, след него слиза и другият. Там отдолу, на същото равнище са вкопани основите на жилищните сгради, над тях гредоред, партер, пъви етаж, гредоред и така нататък - цели шест етажа.
Най-отгоре таванска стая с три тераси за простиране на пране с циментови парапети от циментови виоли и разлати бетонни вази, от които стърчат пръчки изсъхнал лимон. Дишам въздуха и на трите тераси, над шестия етаж - пак паваж, този път - павирана атмосфера от опушени покриви - навсякъде околовръст. Само на едно място се вижда широка четвъртита пробойна, зоологическата градина. Насред зоологическата са инсталирали клетката на виещата маймуна, тя не се вижда. Но извива продължително денем и нощем, уи-уи, уа-уа, кхар-рм, и крясъкът й се блъска в олющените сиви фасади, и не мога да мигна три денонощия. Излизам да пуша в мрака, да гледам как воят тръгва отначало черен и плътен, от черното се издължава безкраен кюнец, после започва да се мята по покривите и да се бие в тях като изтърван пожарникарски маркуч, само че - цветен. При всяко изплющяване цветът се мени - диско, диско - маймунски гъз.

"На това му се вика суинг.", казва Коджака.

Човекът ме е посетил; посетил. Искам да кажа, че не се е домъкнал да пуши цигари, а ми е направил посещение от учтивост, защото точно така трябвало да бъде. Коджака ги разбира тези работи - работи като финансист и по цял ден се мъкне с перлена вратовръзка с надпис БДЖ, а вечер навлича една невъобразима торба и нахлупва нещо плетено от шарени конци. На торбата вика - моето пардесю, на вратовръзката - въже, а на феса - мойта идиотка. Торбата и феса са пълни с етика и естетика, а пък Коджака ме гледа с поглед зелен - същински полет над кукувиче гнездо, с мустаци.

"Как ти се струва, Коджу, а, как ти се струва?".
Защото искам да ми хареса тавана, много ми е важно, понеже на нищо не прилича таванът. Щом отвориш вратата - просваш се по корем и трябва да пълзиш някакво разстояние, после се изправяш, само в една точка, около един квадратен метър. Да продължиш нататък - просваш се пак и лазиш като хлебарка, прав стоиш само по терасите.

"Красив. Като портокал."

Ей тези неща не ги умея.

Завържи си връзки, ми каза Коджака като си тръгна непринудено. Връзките и добрият старт били в основата на не знам какво беше по-нататък.
И аз се увъртам покрай хазаина си Бейла, който не знае унгарски, само така се казва. Накрая ме представя в обществото. Общество от двадесет броя - всичките дългокоси, и мацките; събрали се, значи, и ядат спагети с кайма, не пият и не пушат. И мълчат изразително; порцеланово мълчание, красиви и еднакви като писоари, и мацките.
Че се избаняли, джинсите им изтъркани внимателно, шарени ризки, на цветя, без яки. Направо ми стана лошо - отидох до тоалетната, ама претърсих шкафовете в кухнята и намерих бутилка вермут. Изпих я на екс и си излязох през изхода, без да се обадя.

Къпани хипита.

От спагетите и вермута се посрах, и посред нощите открих, че моята тоалетна чиния под наем е безднадежно запушена, и пълна до ръба, там, където се виждаше нещо, пишеше Панама. И тъй изкарах цялата нощ изправен и разкрачен над Панамския канал, а виещата маймуна викаше уаби-ду уаб-ба.

После пих йод и вода, да мога да устискам до Видин, защото тъй се започвала философията - с пот на челото, предизвикана от положен физически труд; като да не съм блъскал като добиче дотогава. Ама добичия труд, който следваше по програма, трябвало да бъде безрезервно в полза на Родината и да се гледа - демек - трудим се. Сигурно дотогава някои от философите, моя милост в том числе, са се трудили на скрито, в потайна доба и в полза на Уганда. Така де!

А трудът следваше да се положи

Във Видин, във града
Веко-овен
Там, далеч,
Край па-наира!

Точно така - ударението падаше върху "па".

Много далечен се оказа тоя Видин, свръх труднодостъпен за Българските държавни железници. Обаче вагоните пълни с всякакви чешити - остригани стари кучета, неразбрали, че са вече в цивилизацията и, как да разберат с толкова спирт във физиологията на висшата нервна дейност, понеже нямаше промили, още не ги бяха открили промилите колко са вредни за човешкото здраве, и поради тая причина, като си поръчаш голяма водка - сервират ти я в културна чаша от двеста и петдсет грама. Даже на мястото, дето си топиш джуките - рязната чертичка и си пише ненатрапчиво - двеста.

Изкъпани хипита и нормално лекясани, луди за връзване и разни теркове, дето си пуснали бради, за да мязали на Сократ. И осемнайсетгодишни мацки, мацки. Направо от училищната скамейка, сефте без родителски контрол.
На мен ми потекоха лигите, тека и отдолу, значи, и мозъкът ми се издува и пламеней - извира през ушите и тече по ръкавите. Затуй излизам в хармониката на междувагонието, там където се кюскат едни метални плоскости с пъпчици отгоре, не знам как им викат железничарите и слушам като артилерист, със зяпнала уста. "Пси-и тракатам сумбимба пси-и трата - та." И отвсякъде в извиващите се ребра на вагоните дънят Висоцки, Ленън, всичките готини, и Кет Стивънс, дето се потурчи.
Imagine all the people, living for today…спасите наши души! …And the train it ain't stop going… И ужас режет сердце пополам…!

Айде уволнение-е!
НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ЛОВ НА АКУЛА

Разказ от Антон Абаджиев

Майстор Кайцун прибра материала, гемата и среброто в шепа и повдигна картонените предпазители на кечетата. Работата беше сложна и тънка, а пък ниските картони му пречеха да вижда. После каза, че материалът бил най – важното нещо, нямало вече материал и никой не носел, защото материалът го носят хората, и вече такива хора нямало, а пък аз нищо не съм разбирал. И като влючи контролно дисковете, за да провери играе ли основата – при такава фина работа основата никак не трябваше да играе, се зае да разяснява случая с материала.

Отначало били четирима, после останали само тримата, ама делът на Глухото Адемче се изгубил още в Истанбул, заедно със всичката печалба се изгубил и трябвало да връщат пак четири дяла. И, като им сложиш лихвите – много трябвало да връщат.

Въпреки че им потръгна, когато ги искаха на заем от Гочето, а пък той изпробваше една пробивна машина – там на задната стена на дюнера бяха извели с мостови кабел контакт за проби на на машини, дето работят на електричество – та, Гочето включи пробивната машина в контакта и тя се завъртя и започна да пробива безотказно, и се продаде машината веднага. При това обстоятелство всички останаха доволни и даже удовлетворени.
.
Продавачът Гоче остави левче вместо стотинки за пробата и му стана на кеф, а пък кефът му беше използван на момента – точно тогава му казаха – Дай!

Дай, обаче, като чу за сумата продавачът, извади кърпичка и започна да се търка по челото – той има хубаво, голямо чело с цвят на маслина, ама от скъпите маслини – въпреки февруарския месец – пот му изби на челото! И като човек принципен каза,
„Ще ви гони лабладора!”
После попита колко хора ще имат да връщат, защото бяха отишли при него само Попето и Мити Фанчи, а пък Глухото не бяха го взели – по ей-туй същото време Глухото държеше единайсет линейни метра едра стока на асфалта, така че него го посочиха с пръст.
„И Ахнедейката е вътре.”, съобщи Попето като да правеше списък за упокой.
„Значи, и черният сом ще ви гони. С голямата глава и с дългите мустаци!”, определи развръзката Гочето и радостно напсува пергишите, които от сутринта целеха с въздушни пушки сурджата, накацала по обезлистените дървета.

Сурджата се беше вдигнала да кръжи още в края на януари – десетки хиляди косове и скорци се събираха съвсем безшумно в кафявите облаци, и после – хоп, спущаха се като една точка, точката наедряваше и се разсипваше на споменатите хиляди хвъркати създания, пак така безшумно. И всяко хвъркато се накланяше вляво и вдясно, и облакът се сипваше и той в същите посоки, а пък колко голям беше облакът с това скоростно придвижване не можеше да се определи. Само на декари можеше да са определи приблизително и на око големината на ятото, и то – погледнато откъм земята, но за сурджата тези измерения не важеха, тя си се разпъваше съобразно въздушните потоци и летеше над бития пазар и навсякъде, а като кацнеше по дърветата, хората започваха да я стрелят с оптически и въздушни пушки.
Падналите на земята птичета закриваха очите си със сиви ципички, вратлетата им се удължаваха встрани, дългите човки се разклопваха, а зад жълтите ръбове притреперваше нежен и остър език.

„Хашлак дженабет.”, нарече Гочето хората с пушките и заведе Митето и Попа при фараона, ама не при онзи с големите къщи, дето под тях събираха скрапа – скрапът вече не се събираше и си стоеше хей-така, несъбран, защото отиваше на безценица – ами при истинския ги заведе.

После разправяха, че фараонът ги приел зад едно перде и като разбрал, че му искат четири хиляди франка, разпоредил да им ги дадат, обаче казал – На ви шестте хиляди, до един месец да ги върнете – после лошо! Значи, дал им четири, а пък си искал още две за интереса. И им протегнал ръка зад пердето, та целунали един пръстен с пауни със зелен турмалин.
И те, нали са будали, му казали че с тези пари щели да извадят два тона одрана акула, за три седмици щели да ги извадят, по пет лева килото щели да ги продадат и пак щели да се наплатят и да излязат на кяр.

По това време, обаче, през всичкото Черно море не други някой, ами самият Изeдник беше опънал по четиридесет километра парагади и не даваше на никой да доближи до улова. Който го доближал – гърмял по него с помпа. И с черногорски гасер гърмял, такъв – голям, и с кръстове по дръжката. Сам си слагал барута и джепането, и правел дупки по корпуса на хората колкото един будилник.
И им казал фараонът, че ако донесат даже и зъб от акула – всеки зъб ще изкупува по тридесет франка. А пък едната от дъщерите му откъснала косъм от брадата на Попа и само с палеца и показалеца навързала на него три възела.

„Няма да стане нашата работа с акулата.”, каза Мити Фанчи.
„Ще ни отстрелят като една сурджа.”, каза Попето.
„За пет бондака?”
„Заради принципа.”
„Ах, недей!”, каза Ахнедейката.
Глухото разтвори уста, почука по жълтите си зъби, направи движение като да потъркваше стотинки и пресече потъркването с плесник.
„На пазара вече залагат колко зъба ще донесем.”, разчете съобщението Попа. Глухото Адемче, обаче, заметна глава и продължи с търкането на пръсти, докато другата му ръка започна да отгръща въображаем сноп хартии.
„Да купим нещо и да го продадем?”, предположи Мити Фанчи.

Отгръщащата ръка престана да отгръща и почука по стъклото на телевизора. Върху стъклото фигурираше надпис с маркер „Продава се”. От кутията излизаше късичък кабел с жило, а жилото пробождаше кожата на покарал картоф. От картофа беше покарала и крива вилица с отчупен зъб. Тази именно вилица беше причина по екрана да се появяват и мърдат образи; по екрана тичаха и мърдаха футболисти.
„Ах, недей!”, каза Ахнедейката. „С тези тотаджийски работи…”
„БИЛ-ЛЕТ-ТИ!”, изкрещя Глухото Адемче, което можеше да приказва, само дето не знаеше колко силно да вика. Това беше и причината да държи цели единайсет метра и двадесет сантиметра стока на асфалта без доближаваща конкуренция.

Майстор Кайцун постави голямата бронзова шайба, после наниза тъмното кече, пак голяма шайба за да не раздува кечето и врътна гайката за затягане, взе зелената паста – моторът забръмча.

И купили билети. За стотачка единия – общо четиридесет билета, по десет на калпак. За мача на Фенербахче с Манчестър Юнайтед. Глухото продало единайсетте метра с телевизора, Попето шътнало пернишката печка насред зима, Митето си заложило златните зъби, а пък Ахнедейката се бракувал с една украинка за хиляда лева. Обаче го излъгали и му дали само двеста и половина.
Събрали пароляк.
„Да не ги бяхме купували тия билети!”, казал Ахнедейката. „Щяхме да си върнем борча поживо-поздраво и да сме забравили.”
Обаче били ги купили вече.
„Ами келепира?”, рекъл Мити Фанчи.
„Ами акулата?”, рекъл Попа.

И се качили на автобуса за Истанбул, имало автобус за мача.

Майсторът мазна още от зелената паста и запали горелката в пещта. Усили пламъка, пламъкът каза: Ву-у-у, а сетне го намали и го остави само на син език.

А пък билетите продали веднага на англичаните. Взели да се бъркат англичаните за по двеста и по триста лири стерлинги на билет, дето им викат паунди и лъжат, че цената им пада. Един, казват, дал петстотин. А пък Глухото, то не си знае викането – той най-много взел. Последния билет го дал за хиляда и кусур. И като не му стигали билетите, искал от другите и пак продавал, и тъй дошла полицията. И щото е глухо, хич нищичко не чувал.
„Бягай бе, заптиетата дойдоха!”, а пък той си крещял „Кой дава илядо и двеста на примоция?!”
И го прибрали с всичките пари. Тримцата дето избягали – преброили парите – шест хиляди франка. И мъничко отгоре.
„Таман да си върнем борча.” казал Ахнедейката.
„Ами акулата?” казал Попето.
„Ами келепира?” казал Мити Фанчи.
Обаче, такива работи нямало вече.

И отишли в едно туристическо бюро, толкоз му разбирали, прочели там нещоси: Турист Ухудуллюрю. И влезли да искат билети, автобуса го били изтървали. После станало интересното, понеже като влезнали в бюрото, направо плеснали с ръце и се прегърнали.


Ахнедейката преграбчи с две ръце Митака и се притисна силно о коравото му яке, като да му беше любовница. Синята теракота под нозете му се изпъстри с вълнички, вълничките наедряха и дадоха бал. Ахнедейката веднага застрада от морска болест.
Попа пристъпи внимателно към стената, побара я спръст, луминисцентната пура отгоре издължи пръста и той се преобърна на сянка. Сянката падна много лесно върху фигурите на двама мъже – мъжете бяха съвсем дребнички на снимката, а снимката беше голяма, голяма – чак до тавана. От тавана до пода се зъбеше океански звяр, звярът беше закачен на ченгел, а зад него, над застиналия прибой бяха също така застинали орляци от птици.
Дребните фигурки приличаха на виетнамци.

Мити Фанчи излезе от любовната прегръдка, посочи с лице нагоре и надолу и каза,
„Чел съм в една книжка за някакъв човек, дето цял живот го лекували за вода в главата, пък накрая се разбрало, че баща му е виетнамец.”

И после, както си му е редът, се блъскали по рамената, смятали с молив по едно парче хартия, тулили устата на Ахнедейката, който само викал: Булгаристан! и накрая Попето стиснал парите, тупнал ги на гишето и казал,
„Тхайланд!”
Тъй пишело на плаката.
Ах, недей, че после – пак!

Майстор Кайцун засили пламъка, хвана сребърното парче с пинцети, посипа където трябваше боракс на прах и заръча да се чете Отче наш. Спойката с боксита се извърши във времетраенето на молитвата и след Амин-а, угаси горелката и остави споеното да изстива.

И дохвъркали, моля ти се, досами Тайланд, представяш ли си само! И се нафу-у-ункали хубавичко, проспали пътя, уморени били. А там, на самото място, рекли на екскурзовода: Бе, я си ходете по бърдаците, ние ги знаеме, у нас Тайланд – колкото щеш! Пък нас ни пишете – на фишинг тур. Защото иначе...
„Къдей акулата?”, казал Попето.
„Къдей келепира?”, казал Мити Фанчи.

Че лодка наемали, със шкипер, че въдици, че стръв – сумати варели с карантия изсипали, докато сполучат.

Може пък да лъжат. Може да са я купили акулата. Много даже е възможно. Обаче си направили снимка, аз съм я виждал – хилят се келешите, като да не са ги ошушкали до кожа. Понеже много ги ошушкали – да й извадят на акулата ченето, после такси за трофей, трофейно било ченето, разправии по митниците… такива едни работи. И се прибрали не голи като соколи, ами голенички като едната сурджа дето лети през зимата.
Ами пита ли се някой – толкова много сурджа на рояци – къде е литнала, какво ще яде и с какво ще се изхранва? Мухи няма, гад няма никаква…Да вземе някой да разсипе един вагон със зърно... Обаче никой не взима да разсипе един вагон зърно. И си загинаха птичетата. Които не загинаха – се върнаха там откъдето били литнали, да се питат защо са литнали безрезултатно.
Че, и тяхната работа същата, ама не съвсем. Понеже се прибрали захилени, разбираш ли, какво искам да ти кажа?

Телефонът в ръката на Гочето звънна, звънът беше неочакван, съвсем нечакан беше и гласът, който излезе от телефона,
„Гоче, Гоче бе! Хванахме и си идваме.”
„Ти ли си, бе, Кая? Къде какво сте хванали?” Гочето викаше на Попето кая, защото беше твърдо убеден, че поп и кая са едно и също нещо.
„Ти кажи на фараона, да готви по трийсет франка на зъб! Чуваш ли ме?А?”
„Къде сте, бе, хора – връзката ни много лоша излиза?!”
„Тука, в някакъв Виетнам, къде да сме? Хай-стига, че хептен се набутахме…”

Връзката прекъсна. Гочето ритна кучката Арап, която отдавна се търкаше в десния му крачол, но кучката не се разсърди, ами заобиколи отляво и пак се потърка.
„Този телефон работи, бе, ага!”, схвана веднага положението Гочето. Ей ги хората – обаждат ми се от Далечния Изток, бизнес имат там, пращат ти много здраве. А пък аз няма да ти кажа двайсет, няма да ти кажа петнайсет, казвам ти – десет, правя ти отстъпка заради зарядното. Гесемето – оригинал!”
Като прибра парите, Гочето погледна нагоре и отърка банкнотата о брадата си, после обиколи стоката с нея.
Над главата му нямаше птици, хвърчащото напрежение беше изчезнало, по покривите се гушеха гларуси с мръсни точки по крилата, тези гларуси бяха млади – до края на годината петната щяха да изчезнат.
„Хашлак дженабети!”, рече Гочето.

Майстор Кайцун завъртя белия американ за да напердаши най-фината политура и продължи,

„Ама ченето го занесли на фараона по тъмно. Тъй бил казал – по тъмно да се свърши работата, че може да излезе голям джумбюш! И като взели да броят зъбите и стигнали до двеста броя – бактисал и викнал: „Хай, гит – махайте се оттука, опрощава ви се борча, да не сте се върнали повече!”
Ей тоя зъб дето го правя е единият от всичките – вземай!”

Зъбът от страшната акула приличаше едновременно и много на твърдо листо, както и на зеленикав кремък. По средата тръгваше изпъкнал тъмнокафяв ръб и така държеше докрая. На върха се събираха две елипси покрити с толкова много и ситни остри израстъци, че ми се прииска да го вдигна към светлината. На светлината зъбът даде прозрачен изумруден блясък и само безбройните резки околовръст показваха, че това е дента на праисторически хищник.
Върху корена кипреше опашка сребърен паун с турмалин.

Обърнах се към майстора, за да му кажа нещо, веднага забравих, каквото имах за казване, ала майстор Кайцун ме шляпна през гърба и каза,
„Знам. Зна-а-ам! А пък ти – бягай да бръснеш кадъните!”

Публикуван във вестник Култура Изкуство Литература - КИЛ Варна, март 2009

Архив на блога