КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

7.
А аз, изобщо, се добрах до моя портокал, колкото да установя, че Панамския канал съвсем се е умирисал - политически в том числе, пишеше го на едно прясно парче вестник на пирона. Което пък идеше да ми каже, че из моето убежище се навъртат обиталци, политически грамотни, при това.

Обаче - ядец. Не познах. На леглото ми се опънал Джабе по най-отомански начин и си пийва фруктовка с чадърче. Чашчица, значи, на пода, чашчицата със столче и по ръба - солчица. И дъни на грамофона "Иракере" поради стилност и за уплътняване на обстановката. Иракерци са кубинска банда, благословена лично от ел компанеро Фидел. На тромпета и флигорната се надува Артуро Сандовал, спукал ми е стъклото на капандурата, което е цял сантиметър дебело.
И не свирят там разни емигрантски салци и други такива пюрета, дето на третия такт трябва да ритнеш настрани, че да си отръскаш крачола.

Това - Хорхе Варора, Пакито, че и самият Исус, на когото викат Чучо - такива работи пердашат патрия о муерте, че ако не им се разместиш пъргавичко в ритмиката, омотават ти сополите около врата и започват да стягат като една боа констриктор. Като колониална гарота стягат, подобрена версия, с брас секшън - докато се усетиш - прас, отишъл ти я атласа, я епистрофея. Абе, музика за пигмеи в синя джунгла - да скачат от клон на клон, а пък отдолу да мърда гондваналанд, да се люшка и да се чуди на колко континента да се разцепи.

Естетически погледнато, това си е суинг на куб. Кубът е лъскаво черен, в три четвърти и лек наклон, а по ръбчетата му - солени бучици от изсъхнала пот.

Джа-а-а-бе-е!

Джабето е от Коджаците, има мустак като на брат си, ама го суче някак си по-легионерски и го докарва рижав на цвят. Освен това не е изпращял съвсем, защото е още средношколец, обаче работи усилено в тая посока. И прави художествени грънци в Елин Пелин.
"Ио но сой но, ама си!", поздравява подрастващият и кара нататък - "Донесъл съм ти гений - да живее тука!"

Геният е Пентименто Беловарски - същински Моцарт на живописта. Само че Моцарт го натиснали на тригодишна възраст да дрънка на пиано и той започнал да композира собствена музика, защото - колко чужда музика можеш да изслушаш за три години върху цукалото, нали така?
С Пенти станал почти идентичен случай - тригодишен получил прорезна рана в Коми и отприщил такъв природен талант, че вапца с каквото и където намери, шедьовър до шедьовър. Принципно и той би следвало да прави грънци в споменатия Елин Пелин, обаче - не ще. Искал да си остане прост.
Иначе носи жълта пасторска брада, антимилитаристична. Кефи се, че няма да ходи войник поради Коми и си подбръсва горната джука; за сметка на това си е пуснал златен бамкел, съвсем хипстърски, като на Франк Винсент Запа. На това вече му се вика соул, което значи - душичка. Оттам нататък се сещам за един от записаните и изтрити маншетни изрази "Да сера на баща ти в бамкела!". Схващате ли обтекаемостта на формата? Не в устата, да речем, а заобиколно и в дълбочина.

Пенти си имал проблем. Трябвало да напише домашно, иначе щели да го зацафят, пък той не искал да пише, че и не можел на всичкото отгоре; искал да го нарисува.
"И какво ти е домашното?"
"За някакво каменарче."
"Че нали се мацате със шамот? И с каспичански каолин?"
"Туй не било от Каспичан. От Христо Смирненски било."
"Знаеш ли барем някой ред от него?"
"Ъхъ."
"Почвай."

Тъмносив късмет
Порязана буза
Кураж по ушите -
колкото щеш

Все едно го е писал Кандински.

"Ясна работата. Аз ще го напиша. Ти ще почерпиш."

Пенти черпи два билета за филма "Харлемските баскетболисти". Аз съвсем персонално и необратимо мразя спорта. Американския пък - даже не го и мразя. Вие представяте ли си, сто хиляди души да гледат как някакъв чичка цели топчица със сопа на цял един стадион. Точно така - и аз нямам толкова въображение.

Тоя филм, обаче, мога до го гледам по всяко време и от движение. Поради силното негърско присъствие. Все едно - да пуснеш Джимито Хендрикс дванадесет пъти под индиго на една никаква площадка и да му тикнеш в ръцете не китара с обратна захапка, ами една обла гума. То стойки, то чалъми - бе суинг, бе кейкуок - сучат се черните като нервюри на безмоторник, опъват се и се разтягат като ластик - все едно се намират в църква. А топката фигурира, колкото да влезе в коша - и туйто. Направо идеализиран образ.
Онзи, дето я е измислил тая игра е имал с абсолютна положителност нещо друго пред вид. Топката, значи, следвало да се вкарва в сандък. На една стълба до сандъка висял съдия и като влезела топката в сандъка, изкарвал я оттам и я показвал - ето я, влезе - попадение. Точно и културно.

Черните, обаче, разните афроамериканци, нямали сандъци поради расовата дискриминация. И окачвали някакви стари плетени кошове, дето не ставали за нищо; новите сигурно им трябвали да берат памука. Та, понеже били стари кошовете - издънили се. Направо уцелили луната с тоя номер - те и бездруго си нямали съдии да висят по таблата, поради памука и прочие. И замисълът за попаденията се изкълчил - играенето станало по-важно. Културна революция, във висша степен - ударила даже и лексиката. Сменило се името. Иначе досега щеше да се казва - сандъкбол.

И средношколецът Беловарски се издъни като споменатия кош. Каменарчето с късмета го били учили миналата година.

"Ти откога не си стъпвал в училище, бе, майчин и лелин!"
"От вчера."
Иначе - паметлив.

Изпитали го за граф Андрей Болконски. "Претвори се в образа на графа.", му казала даскалицата. "Какво е искал да каже авторът с образа и мислите на един смъртно ранен, под снежното, навъсено небе на Бородино…?"
"Ами, че… някакъв умира в калта по наполеонки."
На Пенти силата му е в детайла.
"Задачата ти е, да си представиш възвишените мисли между живота и смъртта, така както ни ги е поднесъл геният на Лев Николаевич Толстой."
"Да ме прощавате, другарке, ама не мога да си го представя. И в тази стая никой не може, и извън нея не може, и по цялата география - никой не може.
Яздил ли е някой, като този граф по тридесет версти на кон, докато му се омъне гъза? Живял ли е в свят без електричество, без баня-клозет? Че той не е знаел, че земята има полюси! А че е мислил на френски с руския си мозък? Пачето перо, грапавата хартия, неизбежните дуели? Човекът е бил православен християнин - какво знаете вие за това! Колко глави е разсякъл с кавалерийската си сабя. Колко?
И накрая го шибва парче олово, смачква се в първото ребро на пецелуда и отваря на гърба му дупка колкото тас за баня!
Вие уважаеми, не можете телесно да си ги представите всичките тези екстри. Затова хич не ми говорете за мисли и чувства. Няма да говоря и аз."

И, разбира се, го оценили по същество. Показва ми една елегантна и стилно изписана двойка: лебедова шия, гръд и барабани. И две чинели, тъжни като участта ми. Пенти прокарва нервен показалец по извивките.
"Виждаш ли колко е фина. Това е шията на Наташа Ростова. На първия бал."
Това вече съвсем не прилича на суинг. Това си е класика в жанра.