Последователи

Всичко за мен

вторник, 23 юни 2009 г.

ЧАК ДО КАВКАЗ ПРЕЗ СКИТИТЕ, МАСАГЕТИТЕ И ИНДИАНЦИТЕ

Един индианец гороломно прекосява Тузлука по пътя си към Катманду - с врат издут, изпружен като на добиче; напред и надолу го тегли огромна индианска коса с плоски косми, един излишък от чугунени скули му проправя път през атмосферните явления. С патравата си походка чертае неотклонна права; по правата се влачат шестдесетсантиметрови конци от разнищен работен панталон.
От Австрия индианецът се спуска в утробата на кънтящ метален шлеп, като Йона; заровен във въглища, мълчащ, просмукан от лигнитни въглища, с лице на пластове червени и кафени като буци лигнитни въглища, до Негру вода, където го чака костенурчест фолксваген, живописан с творбите на митничаря Русо.
Безвремието, пеплта и изпаренията в мрака на мазния промишлен търбух, вредният румънски спирт разяждат подробностите, остава главната цел - тогава прекосява границата в безсъзнание и е изоставен от неиндианците вцепенен, одървен, в неизвестна държава, в крайморския град Варна; когато се освестява чува непозната реч, вижда непознати букви, непознати надписи и цигани, които стремително крадат индианския му багаж; освен това - океан. И никакви Хималаи. И решава, че се е разминал с Катманду; никой не може да се размине с Катманду - без колебание тръгва бос (циганите, все пак, са му откраднали обувките) по посока на залязващото слънце.

"Защо ти е Катманду, бе, хубав?", питам го.
Индианецът почуква бронзовия си корем, после завира дебелия си, земеделски, неинтелигентен пръст в моите птичи, бледолики гърди и казва просто:
"Аз - индианец. Индианец отива в Индия."
Купувам му билет и го натоварвам на пътническия влак за София. За дванадесет часа да се нагледа на балкани и на инакомислещ ориент.

След половин година получавам една замислена като чисто бяла картичка с фабрично отпечатана марка на стойност един боливар. Фината бяла хартия е оплескана с неразгадаеми печати; когато вече не могат да унищожат марките, чистокръвните пощенци проявяват артистично нехайство - размазват ги, или оставят по някоя дъгичка, ъгълче, сигла.
И кадифен калиграфски почерк с кафява сепия, който с широка и категорична, звънтяща с цинти крачка навлезе в моя свят:

AMIGO, ADONDE VAS?

Човекът беше хванал Синия път.
Синият път се отърка о мен и мускулесто ме отхвърли в канавката при смачканите таралежи.
Щяха да минат четиридесет сезона докато прочета:

…стигнали чак до Кавказ, минавайки през скитите, масагетите и индианците…

1 коментар:

  1. Отлично есе. Притежава всички качества: оригинална тема, разказ със завръзка и неочаквана, но удовлетворяваща развръзка; отваря въпросителна към индивидуалния читателр кратко е и притежава най-важното качество, което почти не се среща в съвременната есеистика на български автори - четивност!

    ОтговорИзтриване

Архив на блога