СВЕТИ… СВЕТИ…

Строго погледнато, в тази история морал няма никакъв. Даже тука моралът се поставя под въпрос – има ли го моралът, или хей-тъй, на – неморална е направена историята. Нарочно, един вид.
Обаче, има поука в историята. И тя, ако се погледне строго, не е Бог знае каква поука, но дава практическа информация за разните дейности и изделия, а оттам насетне – вече могат да се направят изводи.
Когато затриха на Чакрък Дениз зетя, който беше всепризнат експерт по кокала, Чакръка като бабалък се сдоби в наследство с един килограм златен варак. Хората, които го познаваха му имаха страха, затова казаха с уважение, че зетя бил паднал от много високо място върху един камион с трофейни рога на горското стопанство. А Дениза опакова варака и, разбира се, веднага се отправи към улица „Авксентий Велешки”, където отпечатваха разни златни животни и котви върху чуждоземните и морски байраци, за да му вземе парите. Улицата беше чистичка и павирана, цоклите на сградите, всичките от лят мрамор, се вдигаха от плочките на тротоара чак до към метър височина, а фасадите бяха боядисани в най-прекрасни цветове. На тротоара пред фирмата имаше катурнат стар кош за пране, от който влизаха и излизаха котенца.
„Няма да ти дадат и по лев за грам златарите.”, каза майсторът Ахилов и подхвърли на котетата рибка гюмюш. „Вземай сто лева и си гледай кефа. Защо ти е това кило – да вземеш да си позлатиш яйцата?” И се изхили.
Чакръка се обиди. В него все още имаше носталгично чувство от преживяната загуба. И, може би, поради това чувство в главата му се мярнаха някакви по-възвишени образи – вероятно песнопения, или разните там – кадилници. Което в него момент му помогна да вземе решение и да го изрече на глас,
„Ти си един прост човек, Ахилов, а аз ще започна да правя икони. Двеста парчета по пет лева на едро – и ще си пипна каймето. Таман ми докараха двеста типарешки от македонските. С братята Кирил и Методий. Ами!” И после подритна коша, а котките се разбягаха.
Скоро личният му автомобил описа завъртулка насред пазара и спря пред майстор Кайцун, който тъкмо убеждаваше един собственик на самовар, че самоварът не може да се запои никъде отвътре, защото е стара направа и се пълни с въглени, а когато въглените се разпалват с кончова на ботуш – ето-така, температурата им се вдига като в ковачница и спойката не издържа, въглените се изсипват и запалват на човека къщата. Затова по-добре човекът да даде на майстора самовара, който за нищо не става, а той – майсторът, ще му даде пет лева. Чакрък Дениз натисна клаксона и спря поучителния разговор на най-интересното място, защото гумите на превозното му средство бяха оваляни с кал и вече бяха изцапали килимите, които нагъсто покриваха асфалта пред сергиите.
Преди появата на автомобила неколкократно беше плющял кратък и изключително силен дъжд, който не свличаше с падането си обърнат на мътилка пепелак, или други някакви химически и физически съединения. Дъждът се изваля като една чиста дестилирана вода без всякакви примеси. По-измамните търговци събраха част от водата в кофи и разредиха няколко литра етилов спирт наполовина. После измиха употребените и захвърлени пластмасови бутилки, напълниха ги с приготвената четиридесет и седем градусова напитка, която се продаде още на същия ден, и се изпи, и жертви нямаше.
Имотните търговци, обаче, онези които имаха хубава, едра стока, наизвадиха всякакъв вид килими, дори персийски имаше сред килимите и един чипровски, но с дупка в средата, и ги постлаха на асфалта да се изперат. По асфалта текнаха разни мръсни ручейчета, които на третото преваляване се поизчистиха и станаха шарени. А мющериите и продавците си събуваха обувките преди да навлязат в тази килимена територия, подгъваха крачоли и теркаха боси, а по краищата на площадката се наредиха много чифтове обувки. Изненадващо беше, че всеки един на излизане намери собствените си обувки и чужди не взе, обаче псуваше, защото краката му се появяваха боядисани като великденски яйца.

„Ще ми направиш двеста парчета икони”, каза Чакръка, когато пристигнаха в работилницата. „Ето ти и тачките за подложка. Зетьовете специално ги подбираха от дюшеметата. Като събаряха на хората къщите, гледаха внимателно – което е здраво – за дюшеме. А пък дето е чурук – всичките ги нарязаха за икони. Разгледай ги една по една – топтан са дупка до дупка от чревоедина. И с варака отстрани ще станат стогодишни – направо всеградска антракция!”
„Ъхъ.”, каза майстор Кайцун, докато се мъчеше да лъсне фигурките по самовара. Горната медна част беше опасана с нежни овали, в чиито златни светлинки се люшкаха мънички отразени образи. Дъбовите призми на дръжките бяха пропити с червен восък, избледнял по средата, поради което розовееше. Червеният цвят се отразяваше върху зелените лозови листа по много вълнуващ начин. „Няма да станат твоите работи както си ги намислил. Много са тесни тачките. На – виж, таман наполовина са тесни. И както са миндил, не могат да се вържат отзад с летвичка. Ще ги изяде машината отведнъж! А пък варака ще скрия в торбата на прахосмукачката.”

След седмица разбиха вратата на дюкяна.
„Откраднаха варака!”, рече майстор Кайцун и разпери ръце, и работилницата стана съвсем мъничка. „Разбили са вратата с тъп предмет!” Фазер мукавата на вратичката наистина беше изкъртена на плочки, а по краищата стърчеше акордеонът на лентата, която предпазва от изкривяване. „Бях го пуснал в маслото за закаляване, а пък то е в тръба. Никой да не се сети хич да бърка в маслото за закаляване, понеже то е горено масло и много цапа…”
„Че нали щеше да го криеш в прахосмукачката!”, ядоса се иконопроизводителят. „Сега ще им падне цената наполовина!”
„Нищо от това.”, успокои го майсторът. „На мен прахосмукачката ми трябва. А аз затова ти направих четиристотин броя, вместо двеста. Я, погледни!”
В дланите на майстора се появиха две въздълги иконки, всяка една изработена от лепенка върху дърво и оградена с бронзиран кит. Над главата на едното изображение пишеше „Свети Кирил”. Светията гледаше канонично надясно. На другата икона се взираше наляво един височък свети Методий.
„Погледни сега на търговския ефект.”, каза майсторът. „Ако са двамата, най-много да се бръкне и да си купи едничка някой загубен даскал. А пък така – хващаш единадесети май един път, после – двадесет и четвърти, обаче по-важното е, че стават за подарък. За имен ден, бе, Дениз! Да почетеш владиката, например, няма да му подариш икона на двама души! На него Методий какъв му е? Или на Мето с кларнета да занесеш Константин-Кирил Философ? Даже свети Кирил можеш да го пробуташ на някой Константин и Елена! …Казвах ти аз, че тачките са тесни. Не се събраха двамата….”
Перспективите на търсенето и предлагането очевидно повлияха на Чакрък Дениза, който като помисли малко заръча, „Ще ми направиш още толкова. На светите четиридесет мъченици. Вземаш, значи, именника и ги почваш по десет броя от всеки. И ваденката само от един модел ще правиш, и ще хартиса!”
„Ъхъ”, каза майстор Кайцун. „Няма да стане твоята работа, както си я намислил. Аз вече проверих. Всичките четиридесет били все арменци. До един!”

От самовара майстор Кайцун изработи седмораменен еврейски свещник – менора. И понеже варакът след време се намери, позлати го дебело и го изпрати по един антиквар да се продава в италианския град Католика. Авторът размени две от злополучните иконки срещу същия свещник в този прелестен италиански град. Седи си сегинка свещникът на бюрото на автора, пречи му да твори. Ама че работа!


Антон Абаджиев