КАК НЕ УБИХ ПАПАТА
2.
Обаче вместо уво ни сполетя настаняване и целодневна смяна в накакъв партизански лагер, номер седемнайсти. Или, чакай, не беше така - май се казваше лагерът "Седемнайсет партизани". Или партизанки.
Ама, моля ви се - осигуряваме купешка зимнина на населението, в консерви. Това - кисели краставички, маринати с лучец, копърче, захарче, за да ти дойде на сутринта таман. Едни завъртени туршии, сещате ли се? Абе много ракия изпиват тия туршии - докато се развихриш - и започваш да даваш на заето.
И като пюскюл на всичко, точно до нас реве и стене па-наира. Мята се панаирът и се огъва във всички посоки досущ като някакъв праисторически дунавски рибок, тръшка се в земята, а тя, понеже е една литосфера - предава по диагонал вълните към планината Вранча. Как ставали после земетресенията. Ей-тъй на, стават си.
И като му се нахвърлят, та го укротят с джабола и високооктанови напитки - престава да е риба, ами се превръща панаирът в многоного, и то праисторическо. Пипалата му шарят на многоногото и ако не си залегнал вече под масите, или не си се нагъчил в храсталака - там по двойки, или както дойде - приграбчва те и ти плюе в лицето нещо черно. От него пък, не можеш да се освестиш за цяла седмица.

Даже и без тази несвестна история, ударник си, да речем - пак не можеш да влезеш в ритъм по осем часа труд, сън и интелигентност, нали се сещате, ами започваш там, с някакъв ауфтакт. Това поради причина безсънието. Безсънието си има носител. Носителят се казва Онани и е физическо лице. Освен това е и вечен студент, и юридически казус.
Явява се като ангела на смъртта Абадона между три и четири часа сутринта и започва да ни вади душите. По възможно най-весел начин. Защото настоява, че ни е паднал духа, с паднал дух никакви ударници и философи нямало да станем, а той, видите ли, го повдигал. Чрез постъпателно изваждане. Онани е специалист по някаква весела източна философия.
Та, в споменатите часове пристига специалистът в бараката като един Радецки, пали лампите и изкрещява,
"Как е, онанирахте ли?!"
Сетне вади един циркуляр на централния бригадирски щаб на комсомола и почва да чете цялата простотия, и не млъква докато не обобщи, че трябвало да сме с повдигнати качества и умения, да сме живеели, работели и спели в тесни дружески пози и взаимоотношения, и активно да работим по въпроса, всеки един, без изключения. В циркуляра пишело, че се нарежда да се разказват весели и непринудени истории около бригадирския огън, чрез което да се създават атмосфери на непринуден смях и жизнеутвърждаване, които от една страна да сплотяват колектива, и другата страна не я помня. Майтап да ставало, тъй нареждали отгоре. И се кикоти, диването, през цялото време. Защото нямало бригадирски огън.

"Ти, колега, с брадата! Как се казваш?", пита душевадецът един от сократовците, или май че беше Емпедокъл.
"Савчо."
"Разкажи една весела история, Савчо!", радостно подканя Онани.
Всички, разбира се - изумени. Мутрите ни оловни. Дезориентация.
"Ей, брада, почвай да приказваш тутакси, че видиш ли го!", казва един троцкист-ленинец. И повдига одеялото отдолу.
"Чичо ми беше директор на зоологическата градина в град Толбухин.", изрича набързо Савчо.
Още по-голяма дезориентация.
"Смейте се, де!", крещи Онани и демонстрира пример.
"Ха-ха.", казва мрачно троцкистът. "Давай по-нататък!"
"А пък на зоологическата подарили козле. Камерунско козле. И той да вземе да го кръсти на мое име…"
Тука идиотите почват да се подхилкват.
"И после?", Онани се превива от смях, лилав е даже и се държи за бравата.
"И на имения ми ден, донесъл вино, ама много - румънска пръчка. Нали ми е чичо. Обаче, понеже донесъл много вино, нали ми е чичо - не могли да го изпият виното. И свършили мезето…"
"Тая история я знаем. Има хас да не свърши. Гасете лампите!"
"Чакайте развръзката!", дирижира Онани. "И, такова - смехът да е по-непринуден, по-непринуден. Да извира от сърцето. Точка седемнайсе, алинея четвърта!"
"Ама било много късно. Магазините затворени. И чичо, тогава, да не се посрами името, пък бил направил главата - турил ножката на камерунското козле. За мезе и за доизпиване на виното. Нали ми е чичо…"
Онани седи на пода и се дави.
"И как възстанови чичото, козлето Савчо?"
"Замина за Камерун."
"Ти пък, кога празнуваш с туй никакво име?"
"Ей, станало четири часа, отивам в шеста барака! Продължавайте да се смеете, другари. По-бодро, по-бодро… А така! Няма да се оставим на врага!"
И Онани се изнизва, а ние оставаме да простеем. Върви да се жалваш, че някой ти е чел наредба на ЦК на ДКМС! Айде, бягай, ти казвам!

И тъй - със седмици.

Докато му намерим колая.
"Савчо, хайде да разкажеш за камерунското козле!"
"В зоологическата много вино, кръц козлето, чичо - в Камерун. Ха-ха."
Даваме дежурство. Подхождаме към мобилността на наръчника на агитатора с изненада. Накрая всичките крещим: "Знаем я вече! Омитай се!"
И та-аман сме заспали, в шеста барака светва прожектор, писък, врява и безумие, дето му вика писателят Фокнър - противоатомна тревога. Вратата се избива с пантите и вътре нахлуват чорлави и уплашени едно барем трийсет моменца, по нощнички и по таквоз. Онани сияе.
"Савчо, тези не са чували за камерунското козле!" И на излизане нарежда, "И стига сте онанирали вече! Извънредна директива."

После почина Висоцки. Владимир Висоцки. От спирт и барбитурати. И от голямо сърце.
"Я коней напою…"

Един армейски доктор ми е подарил оригинален текст на Висоцки. Бил на специализация в Москва. И си носел кило спирт за медицински нужди. Много му трябвал спирта. Обаче в междуетажието го притиснали двамца и му излокали спирта, като си замезвали с аспарагус от някаква там - саксия. Широки славянски души. Единият за отплата му написал стихчета на гърба на една рецепта. С подпис: Вл. Висоцки.

Дера се да пея, а навън се съмва.

В подокопьем под Псковом
лежим.
Артилерия биет
по своим.
Это наша разведка наверно
Ор-р-риентир указала невер-р-рно

Мы пропахлись землею и дымом…
Надо, все таки, бит по чужим,
а не по своим, по роднимым…

"Боб Дилън е някакси равнинен поет. Докато Висоцки беше…"

Излизам, а в утрото ме чака ангел.