Последователи

Всичко за мен

сряда, 25 март 2009 г.

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

Самопризнанията на един българин

роман от Антон Абаджиев

1.
През онази зима работихме на двадесетградусов студ и когато паднеше под двадесетте, бачкахме на половинчасови смени - заварявахме скари за проводници на тавана под котелното. То си е жива мъка - параджиите, бачкат и те, а при тях се разлива много вода, и се разлива по главите ни. И това, все пак - нищо, обаче водата замръзва върху винкелите, и докато изкараш една дебела заварка - става една дискотека. Тресем се там - подхвърляме се и крещим, защото таблото на времянката - накиснато и то, дявол го знае къде се влачи с кабелите, в бушона забит ей-толчав пирон за ненакърняване монолитността на процеса. И поради причината наоколо отълбове от електричество, волтови някакви дъги, а пък тарикатите на пода са с гумени бутуши, за да не ги убие тока, нали така. Мутрите им бели и сини, и когато хукваме да се стоплим - ония си остават там, защото ботушите им - замръзнали в леда, и тъй, докато в един момент не се светнаха да излязат по чорапи и партенки и да доприпкат във фургона.
Фургона аз го бях изрисувал калпаво, едвам си личеше, че са разните разкрачени женски на Щиле, ама инженерът ги видял внимателно и го хванало рядкото щастие на реториката. И понеже инженерството било точна наука, там, с уравнения и разните му ъгли - дошло му нанагорно. Събирал, събирал дар слово, и като се потрудил в тази посока, казал - ну погоди! И трябваше да ги замажа, и да рисувам оная тъпня - зайци, вълци и прескундаци; а онзи гений, инженеринът, изобщо не го погледнал, рисуваното, ами отишъл и станал кмет на село Конак.

Освен дето беше топло във фургона, нямаше какво друго да се прави. На белота всички си подсказваха на турски и цигански, а пък аз не ги разбирах тези езици; можехме да правим двойка само с Иван Глухия. Обаче все ни биеха от движение, защото - човекът глух, нали така - двадесет години работил в тенекиджийски цех, докато въведат шумозаглушителите и го повишат бригадир на комплексна бригада.

На тоя, същият, му хрумна брилянтната идея да копаем канал за полагане в свинските утайници, защото било замръзнало и не миришело. Ако пекнело слънцето и се размиришело - щяла да ни остави цялата бригада. От религиозни съображения. Чак отпосле се сетих, че на човекът му е повредено цялото УНГ. Обаче ония, религиозните и свръхкомплексните, му видели картона, след което пак измислиха нещо, прехвърлиха се на бетона и ние си останахме в пукналата пролет да се ровим три километра в лайната - аз, Глухия и Джордж Бест, който идваше на работа с един сгънат шестметров въдичарски прът. На върха на пръта окачаше перуката си и го разтягаше нагоре, да бъдел поне на пет метра над земята, та да се проветрявала перуката, и да не се умирише, защото му пречела вечер да сваля мацки.

И тъй - гърбутим се на метър и половина дълбочина, над главите ни хвърчи една зелена смрад, и вместо разните технически указатели за посоката - гледаме да се развява в далечината онямити скалп на пръчка, че и бързаме, защото се съревноваваме благородно с ония келеши от бетона. Състезанието те го измислиха - съревноваваме се с бригада "Хан Аспарух", тъй написали в плана; и стенлист направили, със снимки. По едно време дошла пресата и разни шефове, дето са ми никакви, да отразят събитието, да си направят банкет за почина, и чужденец домъкнали - някаква шваба.

"Къдей хан Аспарух?" - запитали.
"Ей там са си побили байрака, на два километра оттука - в зеленото."
Тежкарите погледнали зеленото, разбрали, че не е райграс, швабата казал, "Натюрлих, вундербар!" и ни отписали.

А пък когато наближихме крана, монтажниците вдигат фронталния панел, ама над него работили цяла седмица - специален панел. И кранистът ми крещи, "Ей, глъм - приели са те в университета, ще те валцоват за философ!"

Тогава настава жива картина. Аз викам "Ура-а-а!", че бях бактисал от простотия и, заедно с това, мятам към небето лопата след лопата с лайна, ама така, че да падат по главите на всички - върху моята - най-много. А в лазурното небе, нали така - се издига победният панел, облян, там, в слънчева светлина; рее се. И на панела, докато бил мокър, вдълбали с букви по два метра високи, за вечни времена - ИВАН ГЛУХИЯ НЕ ЗНАЕ КАРТИТЕ! Да се вижда от цялата община.

Не стига това, ами един идиот от вестниците ме снимал и като ме изтипосал такъв един - лъщящ и мазен, с лопата в ръка - спечелил някакъв конкурс по фотография. "Трудов ентусиазъм", такова казал че е изобразено на снимката. Щото, те, лайната - на снимката не миришат; и го наградили човека.

И после се почна един безкраен паваж от сиви и зеленикави полукръгове, надупчен от тежките чугунени плочи, покриващи шахтите, траят по двеста, по триста години. Сам човек не може да вдигне плочата, трябват двама - вкарват в метала ключ с лост за двама, единият слиза да се рови в столичните градски лайна, след него слиза и другият. Там отдолу, на същото равнище са вкопани основите на жилищните сгради, над тях гредоред, партер, пъви етаж, гредоред и така нататък - цели шест етажа.
Най-отгоре таванска стая с три тераси за простиране на пране с циментови парапети от циментови виоли и разлати бетонни вази, от които стърчат пръчки изсъхнал лимон. Дишам въздуха и на трите тераси, над шестия етаж - пак паваж, този път - павирана атмосфера от опушени покриви - навсякъде околовръст. Само на едно място се вижда широка четвъртита пробойна, зоологическата градина. Насред зоологическата са инсталирали клетката на виещата маймуна, тя не се вижда. Но извива продължително денем и нощем, уи-уи, уа-уа, кхар-рм, и крясъкът й се блъска в олющените сиви фасади, и не мога да мигна три денонощия. Излизам да пуша в мрака, да гледам как воят тръгва отначало черен и плътен, от черното се издължава безкраен кюнец, после започва да се мята по покривите и да се бие в тях като изтърван пожарникарски маркуч, само че - цветен. При всяко изплющяване цветът се мени - диско, диско - маймунски гъз.

"На това му се вика суинг.", казва Коджака.

Човекът ме е посетил; посетил. Искам да кажа, че не се е домъкнал да пуши цигари, а ми е направил посещение от учтивост, защото точно така трябвало да бъде. Коджака ги разбира тези работи - работи като финансист и по цял ден се мъкне с перлена вратовръзка с надпис БДЖ, а вечер навлича една невъобразима торба и нахлупва нещо плетено от шарени конци. На торбата вика - моето пардесю, на вратовръзката - въже, а на феса - мойта идиотка. Торбата и феса са пълни с етика и естетика, а пък Коджака ме гледа с поглед зелен - същински полет над кукувиче гнездо, с мустаци.

"Как ти се струва, Коджу, а, как ти се струва?".
Защото искам да ми хареса тавана, много ми е важно, понеже на нищо не прилича таванът. Щом отвориш вратата - просваш се по корем и трябва да пълзиш някакво разстояние, после се изправяш, само в една точка, около един квадратен метър. Да продължиш нататък - просваш се пак и лазиш като хлебарка, прав стоиш само по терасите.

"Красив. Като портокал."

Ей тези неща не ги умея.

Завържи си връзки, ми каза Коджака като си тръгна непринудено. Връзките и добрият старт били в основата на не знам какво беше по-нататък.
И аз се увъртам покрай хазаина си Бейла, който не знае унгарски, само така се казва. Накрая ме представя в обществото. Общество от двадесет броя - всичките дългокоси, и мацките; събрали се, значи, и ядат спагети с кайма, не пият и не пушат. И мълчат изразително; порцеланово мълчание, красиви и еднакви като писоари, и мацките.
Че се избаняли, джинсите им изтъркани внимателно, шарени ризки, на цветя, без яки. Направо ми стана лошо - отидох до тоалетната, ама претърсих шкафовете в кухнята и намерих бутилка вермут. Изпих я на екс и си излязох през изхода, без да се обадя.

Къпани хипита.

От спагетите и вермута се посрах, и посред нощите открих, че моята тоалетна чиния под наем е безднадежно запушена, и пълна до ръба, там, където се виждаше нещо, пишеше Панама. И тъй изкарах цялата нощ изправен и разкрачен над Панамския канал, а виещата маймуна викаше уаби-ду уаб-ба.

После пих йод и вода, да мога да устискам до Видин, защото тъй се започвала философията - с пот на челото, предизвикана от положен физически труд; като да не съм блъскал като добиче дотогава. Ама добичия труд, който следваше по програма, трябвало да бъде безрезервно в полза на Родината и да се гледа - демек - трудим се. Сигурно дотогава някои от философите, моя милост в том числе, са се трудили на скрито, в потайна доба и в полза на Уганда. Така де!

А трудът следваше да се положи

Във Видин, във града
Веко-овен
Там, далеч,
Край па-наира!

Точно така - ударението падаше върху "па".

Много далечен се оказа тоя Видин, свръх труднодостъпен за Българските държавни железници. Обаче вагоните пълни с всякакви чешити - остригани стари кучета, неразбрали, че са вече в цивилизацията и, как да разберат с толкова спирт във физиологията на висшата нервна дейност, понеже нямаше промили, още не ги бяха открили промилите колко са вредни за човешкото здраве, и поради тая причина, като си поръчаш голяма водка - сервират ти я в културна чаша от двеста и петдсет грама. Даже на мястото, дето си топиш джуките - рязната чертичка и си пише ненатрапчиво - двеста.

Изкъпани хипита и нормално лекясани, луди за връзване и разни теркове, дето си пуснали бради, за да мязали на Сократ. И осемнайсетгодишни мацки, мацки. Направо от училищната скамейка, сефте без родителски контрол.
На мен ми потекоха лигите, тека и отдолу, значи, и мозъкът ми се издува и пламеней - извира през ушите и тече по ръкавите. Затуй излизам в хармониката на междувагонието, там където се кюскат едни метални плоскости с пъпчици отгоре, не знам как им викат железничарите и слушам като артилерист, със зяпнала уста. "Пси-и тракатам сумбимба пси-и трата - та." И отвсякъде в извиващите се ребра на вагоните дънят Висоцки, Ленън, всичките готини, и Кет Стивънс, дето се потурчи.
Imagine all the people, living for today…спасите наши души! …And the train it ain't stop going… И ужас режет сердце пополам…!

Айде уволнение-е!

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Архив на блога