КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

5.
Горите тилилейски се оказаха бая далече за пеши ход, така че пердашехме си ние с Финдли на лунна светлина, а пък той с тая пуста немска краста - чете на глас произведението "Фауст" на писателя Гьоте, хем в оригинал и като достигне до някой възторжен момент, някакъв там - гешлосен - вири двуцевката и гърми във въздуха, зер, има си цяла торба патрони.
Аз припкам малко по-встрани, по левия фланг, за да опазя себе си и ракията от германската екзалтация, защото с дамаджаната сме в комплект. Още повече, че Стою Недин си беше вързал двата спусъка с тел. Все забравял, иначе, кой от двата бил дръпнал последно и като потеглел на празно - изтървал емоционалността на момента.

Недостоен бил такъв прочит за таланта на писателя Гьоте. Дава ми пример - "О, миг поспри, ти тъй си хубав!" - Ба-а-ам! със шишането. И мигът си остава на място.
"Абе, Стою", казвам му, "Като се усетиш, че стигаш към края на книгата - дай да ти извадя патроните!"
"Това, пък - защо?"
"Ами, човекът накрая иска светлина. И ти тогава - цък! Схващаш ли? Всички ще се съгласят, че е по-подходящо едно такова звучене."
"Не всички.", казва Финдли.

Накрая в осланеното утро, когато слънцето започва да топи сланата и да я обръща на измамна роса, а тежките росни капки да превиват и навеждат жълтите и сиви дълги есенни треви. Точно тогава, когато в продължение на цяла вечност капката се плъзва надолу, събира се с друга капка, после с трета и плавно нарушава закона за количествените натрупвания. Тогава, когато не знаеш колко трае спрялото време, никой не знае, защото - ето на - протяжно се влачи мъглата, на конци, мержелещите се очертания стават тъждествени със същността на всяко обемно тяло и курцхаарът не помръдва, а само стяга контурите си поради нечутото изпърхване на яребица.
Яребицата хвръква и се изгубва с цялата си неочакваност - прелита невидимото разстояние от мъгла до мъгла, за двете живи същества това е животът; не ежедневие, нито дори миг от животинския живот, защото както казах - времето е спряло - и ето, човекът получава цялото време на света и не смее да помисли - аз съм, аз съм времето. Защото дори и най-дребната мисъл да се появи, тя, мисълта, напира вътрешната страна на гледците със скорост огромна и, строшава ги. И нищо от горепосоченото не може да види човекът, и тунелът, който води светлината към сърцето опустява, а зрящият от то-насетне оглежда около себе си с помощта на офталмология.

После, първото осезаемо движение се появи в безцветност, като пораждаше с активността си цветовете, а активността му беше настъпателна и динамична. Размахвайки ръце през високите мокри треви, уверено и категорично сътворяваше пътя си търсеният от нас сталкер.
Размахът отхвърчаше розовите магарешки бодили и разпиляваше на капки мастилото на бъзовите плодчета, черните капчици пръскаха оскъден дъждец от сурова писменост върху изнемогващите снопове есенна растителност. И растителността се ускваше около стъблата си, прегръщаше се и полягаше върху коравата почва на пластове, неиздържайки тежестта на тази ненавременна жизненост.

Човекът, който не можа да пресече пътя си със своите търсачи, който остана неиздирен, спря и наведе острокосата си влажна гпава, протегна успоредни длани с разперени пръсти пред лицето си и просече тунел.
И дълбоко назад в просеката се видя как седмици, цялата есен, цял живот беше лежал вкопан в пръстта човекът, докато дочака съперник - елен многорог, сребърен великан, единственото същество заради което свети луната.

Човекът плавно прокара между мерника и равника идеална права линия, нейната истинност обезмисли и изтри целия формализъм на символната логика, а краят й опря в ствола на живота - великолепната артерия, издута от мощните тласъци на кръвта.
"Пах", каза тихичко човекът.
След това изправи ръст и тръгна към далечния северозапад, за да отдаде самостоятелно своето последно жертвоприношение.

Слънцето напече тревите, които моментално станаха жълти и хлъзгави, ние побягнахме по следите на видението, накрая на следата, в плитък ров беше положена винтовка. Под метала на цевта и под затвора - сгънати по военному гети, върху росния приклад - топла поуелипса от небръсната скула.
Финдли отвори празния затвор и вдъхна. "Никой не е стрелял с тази пушка. Дори не е зареждана с патрони." А пред нас бавничко се пълнеха с черна горска вода огромните следи на поликорна.

А снайпером лучшим на свете он был
Таким, что пули ему не были нужны…

Накрая на безвремието, на ръба отделящ земята от водата някой беше построил ханче. Трябваше да отворим вратата, да постоим, после да излезем. След дългото лутане в полската гора аз получих урок, разбрах, научих се, че не съществуват входове, през които се влиза, нито изходи, предназначени за излизане.

Вратата, ако я има, ако забележиш че я има, е само една единствена. Отваряш, прекрачваш прага, стоиш от другата страна, след това обратно - остарял с ден, с години, с минута даже - там, в обратното, всичко е различно. Не си помъдрял, нито узнал, нито дори полудял - просто всичко е различно.

Проверка. Положи длан върху стълб, дърво, някаква ос, изправен пилон. Тръгни напред, опиши два, три, тридесет кръга. Спри, огледай се. Всичко наоколо е променено, светът е друг, нещата са се случили на хората докато ти, ти си извършил пътешествие, за което пътешествие нямаш знание и спомен. Както за раждането и за смъртта си. Само дето околните те считат вече за глупак, за луд може би; може би.

Втора проверка. При нормални обстоятелства глупакът върши ненормални неща - ако постоянства - значи е луд. При ненормални обстоятелства, обаче, лудият взема правилните решения.

От вътрешната страна на ханчето бяха окачили огромно табло, странна кръвоносна система под стъкло - родът на Стою Недин. Започва от дядото с чантата, който захранва всички капиляри. Някъде в средата на тази хартиена физиология е вписано името на Стефан Караджа. Някои разклонения завършват, или продължават да растат безименно.
"Стою, тебе кога ще ти завъртят заглавието на таблото?"
"Когато защитя осми дан."
Финдли обира фасовете по пепелниците, аз стривам и размесвам тютюна по непостлания плот на масата, Финдли се бърка за хартийка.
"Ей, на оня, руснака, трябваше да му връчим тая депеша."

Разгъвам хартията.

Думата счастье произлиза от част. Да си част от нещо, от някого, от някъде. Само по себе си, то не съществува.

Това пише на писмото. Без дата и подпис. Свиваме по цигара.

"Видиш ли, мама, оня чичко?", чувам глас зад гърба си. "Като него да станеш! Толкова млад - и вече полковник!"
Край на пътешествието.