Последователи

Всичко за мен

сряда, 8 април 2009 г.

КАК НЕ УБИХ ПАПАТА

6.
Отворям споменатата врата и се втурвам презглава към сочната, необуквена реалност, която твори Алма матер. Реалността приижда на импулси, импулсите се раждат от къдравите розови и сиви мозъци, от свежите протеини на младата, хилядна, потентна интелигенция, половината от която - от женски род, множествено число.

На стоп! На стоп! По царските, бригадирските, затворническите, студентските, младежките пътища; удрям със стъпало по асфалта. По гладката му повърхност се плъзва лека, невидима вълна и краят й се накъдря в панамския ми нужник. По-о-ознава ме пътят, как само ме познава!

Но, макар да сме достчета с пътя - разперва пътят ръце и показва - значи ето толкова съм голям, от Драгоман до Свиленград съм се задръстил с мерцедеси и към момента никаква не може да текне живата, буйна кръв на народното стопанство. Към момента тече с двадесет километра в час сегментна метална змия, всеки сегмент - по един зелен мерцедес втора употреба, във всяка машина турчета, кадъни и кадънчета, а на кормилото - турчин без свидетелство за правоуправление, на покрива - бохчи.
Депортират ги от родната им германска земя, потокът пъпли неуверено, покрай колите се разтъпкват ефендита с броеници, деца играят, ядат, клякат зад храстите с пластмасова бутилка минерална вода в ръка. През двадесет-тридесет коли им съчувстват луноходи. И в насрещното платно пропускат само международни тежкотоварни превозни средства, военен транспорт и камиони с бира. Без никакво спиране.

Първият камион, обаче, на когото махвам, кове спирачките и ме прибира. И луноходите - нищо; даже май нещо се пипат по козирките. А пък шофьорът, или дявол го знай - водачът на моторното превозно средство ми вика, "Полковник, ти, както си седиш - тури си левия чепик на газта, а така! Толкоз стига, да не минава сто, щото има ограничения. А пък аз ще мина отзад да спретна по едно кафенце."
И напуща служебното си място труженикът, и се завира зад една завеса, дрънколи там нещо - пали спиртник. По едно време открехва завесата - "А, и придържай там, колкото стигаш с ръка кормилото…"

Бил се уволнил старшина от транспорта. Имал стаж, ама нямал години за пълна пенсия. "Аз не защото съм служил, нали така, ама гледам - полковник. Който и да е, ще спре… все пак, бойна униформа… Нищо не питам, нищо не питам. Та викам си - няма да спреш ли… ня-а-ма да спре-еш ли! Ей, сериозна работа са тия хиляда и триста години България…" И така нататък, и прочие.

Докато стигнем до града Пловдив, от който до София се ходи много лесно. Истина се ходи лесно, аз малко нещо съм строил пътя, ама не от центъра, в разните теменужени и студени есенни нощи в които ме изтърси замаяният о.з. шофьор, след което ми снесе вербална ориетация и карт бланш за действие - "Те ти, майна, Фильбьото - пред Тримоно - курви фраш!"
Аз не се ориентирах към Тримоно, поради финансови ограничения, ами се забих в някакъв амфитеатър и заръзсъждавах от коя епоха са трупали тука камъните, гърци ли са били, или ромеи да речем, като накрая - стигнах до заключението, че камъните са корави и за спане не стават.

Оскъдната местна интелигенция си правеше там наоколо разни хепънинги, като се подкрепяше с нещо налято в бирени бутилки. И си бяха сложили маските вече, напред бяха отишли с материала на програмата, един вид - някъде към крайното действие - нищо не можах да разбера, даже когато хорът се изкачи криво-ляво на сцената и гробовно изрече морала от цялата история. Защото класическият им хор се оказа хор от есперантисти.

Има такива хора. Съществуват като отделни единици в стройното ни трудово общество. Пият си кротичко и поединично, нищо им няма, песни не пеят, не те питат колко ги уважаваш, ами изведнъж - започват да говорят на есперанто. Та, във Филипополис си сложили нещо повечко спиртчец в бирата, що ли - и се сдобили наведнъж с цял хор. Антигоната въобще не звучи лошо на есперанто, обаче е вредно за здравето.

"Майна.", викам там на предполагаемия режисьор, дето по-малко се олюлява. "Имам един голям проблем."
"Ми, да ти го скъсим проблема, че да стане по-малък", вика ми майната и вади една чекия.
"Нямам къде да спя, бе, мой човек. С туй желязо ще ми решиш проблема бая за дълго време. А пък аз искам и да се събудя."
"Гледай го ти - искател!"

Погавриха ми се майничките. Изправиха ме подчаси върху хадилника в някаква кухня и ми устроиха Удсток. Пълна програма. Кросби, Неш и Стилс. И таман да се гътна - подпира ме някой изотзад.
"Ти пък кой си, бе?"
"Никой. Тук някъде свирели парчета от шейсет и осма. Вярно ли?


Сини, сини прозорци отвъд небесата
Жълта луна се втурнала в бяг
Големите птици пресичат, пресичат…
В душите ни - място за бродене
И сме безпомощни… безпомощни...

Накрая ми взеха униформата срещу един дочен панталон и избелял анорак, да са ми живи и здрави.
"За чий ви е тази униформа?"
Щели да поставят осъвременена версия на Софокъл. За отечествената война.
"С гръцки хор?"
"С гръцки."
Обаче им трябвал терк за да си ушият униформи на хора. Защото имало там един много силен момент с пробива при Драва.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Архив на блога