НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ЛОВ НА АКУЛА

Разказ от Антон Абаджиев

Майстор Кайцун прибра материала, гемата и среброто в шепа и повдигна картонените предпазители на кечетата. Работата беше сложна и тънка, а пък ниските картони му пречеха да вижда. После каза, че материалът бил най – важното нещо, нямало вече материал и никой не носел, защото материалът го носят хората, и вече такива хора нямало, а пък аз нищо не съм разбирал. И като влючи контролно дисковете, за да провери играе ли основата – при такава фина работа основата никак не трябваше да играе, се зае да разяснява случая с материала.

Отначало били четирима, после останали само тримата, ама делът на Глухото Адемче се изгубил още в Истанбул, заедно със всичката печалба се изгубил и трябвало да връщат пак четири дяла. И, като им сложиш лихвите – много трябвало да връщат.

Въпреки че им потръгна, когато ги искаха на заем от Гочето, а пък той изпробваше една пробивна машина – там на задната стена на дюнера бяха извели с мостови кабел контакт за проби на на машини, дето работят на електричество – та, Гочето включи пробивната машина в контакта и тя се завъртя и започна да пробива безотказно, и се продаде машината веднага. При това обстоятелство всички останаха доволни и даже удовлетворени.
.
Продавачът Гоче остави левче вместо стотинки за пробата и му стана на кеф, а пък кефът му беше използван на момента – точно тогава му казаха – Дай!

Дай, обаче, като чу за сумата продавачът, извади кърпичка и започна да се търка по челото – той има хубаво, голямо чело с цвят на маслина, ама от скъпите маслини – въпреки февруарския месец – пот му изби на челото! И като човек принципен каза,
„Ще ви гони лабладора!”
После попита колко хора ще имат да връщат, защото бяха отишли при него само Попето и Мити Фанчи, а пък Глухото не бяха го взели – по ей-туй същото време Глухото държеше единайсет линейни метра едра стока на асфалта, така че него го посочиха с пръст.
„И Ахнедейката е вътре.”, съобщи Попето като да правеше списък за упокой.
„Значи, и черният сом ще ви гони. С голямата глава и с дългите мустаци!”, определи развръзката Гочето и радостно напсува пергишите, които от сутринта целеха с въздушни пушки сурджата, накацала по обезлистените дървета.

Сурджата се беше вдигнала да кръжи още в края на януари – десетки хиляди косове и скорци се събираха съвсем безшумно в кафявите облаци, и после – хоп, спущаха се като една точка, точката наедряваше и се разсипваше на споменатите хиляди хвъркати създания, пак така безшумно. И всяко хвъркато се накланяше вляво и вдясно, и облакът се сипваше и той в същите посоки, а пък колко голям беше облакът с това скоростно придвижване не можеше да се определи. Само на декари можеше да са определи приблизително и на око големината на ятото, и то – погледнато откъм земята, но за сурджата тези измерения не важеха, тя си се разпъваше съобразно въздушните потоци и летеше над бития пазар и навсякъде, а като кацнеше по дърветата, хората започваха да я стрелят с оптически и въздушни пушки.
Падналите на земята птичета закриваха очите си със сиви ципички, вратлетата им се удължаваха встрани, дългите човки се разклопваха, а зад жълтите ръбове притреперваше нежен и остър език.

„Хашлак дженабет.”, нарече Гочето хората с пушките и заведе Митето и Попа при фараона, ама не при онзи с големите къщи, дето под тях събираха скрапа – скрапът вече не се събираше и си стоеше хей-така, несъбран, защото отиваше на безценица – ами при истинския ги заведе.

После разправяха, че фараонът ги приел зад едно перде и като разбрал, че му искат четири хиляди франка, разпоредил да им ги дадат, обаче казал – На ви шестте хиляди, до един месец да ги върнете – после лошо! Значи, дал им четири, а пък си искал още две за интереса. И им протегнал ръка зад пердето, та целунали един пръстен с пауни със зелен турмалин.
И те, нали са будали, му казали че с тези пари щели да извадят два тона одрана акула, за три седмици щели да ги извадят, по пет лева килото щели да ги продадат и пак щели да се наплатят и да излязат на кяр.

По това време, обаче, през всичкото Черно море не други някой, ами самият Изeдник беше опънал по четиридесет километра парагади и не даваше на никой да доближи до улова. Който го доближал – гърмял по него с помпа. И с черногорски гасер гърмял, такъв – голям, и с кръстове по дръжката. Сам си слагал барута и джепането, и правел дупки по корпуса на хората колкото един будилник.
И им казал фараонът, че ако донесат даже и зъб от акула – всеки зъб ще изкупува по тридесет франка. А пък едната от дъщерите му откъснала косъм от брадата на Попа и само с палеца и показалеца навързала на него три възела.

„Няма да стане нашата работа с акулата.”, каза Мити Фанчи.
„Ще ни отстрелят като една сурджа.”, каза Попето.
„За пет бондака?”
„Заради принципа.”
„Ах, недей!”, каза Ахнедейката.
Глухото разтвори уста, почука по жълтите си зъби, направи движение като да потъркваше стотинки и пресече потъркването с плесник.
„На пазара вече залагат колко зъба ще донесем.”, разчете съобщението Попа. Глухото Адемче, обаче, заметна глава и продължи с търкането на пръсти, докато другата му ръка започна да отгръща въображаем сноп хартии.
„Да купим нещо и да го продадем?”, предположи Мити Фанчи.

Отгръщащата ръка престана да отгръща и почука по стъклото на телевизора. Върху стъклото фигурираше надпис с маркер „Продава се”. От кутията излизаше късичък кабел с жило, а жилото пробождаше кожата на покарал картоф. От картофа беше покарала и крива вилица с отчупен зъб. Тази именно вилица беше причина по екрана да се появяват и мърдат образи; по екрана тичаха и мърдаха футболисти.
„Ах, недей!”, каза Ахнедейката. „С тези тотаджийски работи…”
„БИЛ-ЛЕТ-ТИ!”, изкрещя Глухото Адемче, което можеше да приказва, само дето не знаеше колко силно да вика. Това беше и причината да държи цели единайсет метра и двадесет сантиметра стока на асфалта без доближаваща конкуренция.

Майстор Кайцун постави голямата бронзова шайба, после наниза тъмното кече, пак голяма шайба за да не раздува кечето и врътна гайката за затягане, взе зелената паста – моторът забръмча.

И купили билети. За стотачка единия – общо четиридесет билета, по десет на калпак. За мача на Фенербахче с Манчестър Юнайтед. Глухото продало единайсетте метра с телевизора, Попето шътнало пернишката печка насред зима, Митето си заложило златните зъби, а пък Ахнедейката се бракувал с една украинка за хиляда лева. Обаче го излъгали и му дали само двеста и половина.
Събрали пароляк.
„Да не ги бяхме купували тия билети!”, казал Ахнедейката. „Щяхме да си върнем борча поживо-поздраво и да сме забравили.”
Обаче били ги купили вече.
„Ами келепира?”, рекъл Мити Фанчи.
„Ами акулата?”, рекъл Попа.

И се качили на автобуса за Истанбул, имало автобус за мача.

Майсторът мазна още от зелената паста и запали горелката в пещта. Усили пламъка, пламъкът каза: Ву-у-у, а сетне го намали и го остави само на син език.

А пък билетите продали веднага на англичаните. Взели да се бъркат англичаните за по двеста и по триста лири стерлинги на билет, дето им викат паунди и лъжат, че цената им пада. Един, казват, дал петстотин. А пък Глухото, то не си знае викането – той най-много взел. Последния билет го дал за хиляда и кусур. И като не му стигали билетите, искал от другите и пак продавал, и тъй дошла полицията. И щото е глухо, хич нищичко не чувал.
„Бягай бе, заптиетата дойдоха!”, а пък той си крещял „Кой дава илядо и двеста на примоция?!”
И го прибрали с всичките пари. Тримцата дето избягали – преброили парите – шест хиляди франка. И мъничко отгоре.
„Таман да си върнем борча.” казал Ахнедейката.
„Ами акулата?” казал Попето.
„Ами келепира?” казал Мити Фанчи.
Обаче, такива работи нямало вече.

И отишли в едно туристическо бюро, толкоз му разбирали, прочели там нещоси: Турист Ухудуллюрю. И влезли да искат билети, автобуса го били изтървали. После станало интересното, понеже като влезнали в бюрото, направо плеснали с ръце и се прегърнали.


Ахнедейката преграбчи с две ръце Митака и се притисна силно о коравото му яке, като да му беше любовница. Синята теракота под нозете му се изпъстри с вълнички, вълничките наедряха и дадоха бал. Ахнедейката веднага застрада от морска болест.
Попа пристъпи внимателно към стената, побара я спръст, луминисцентната пура отгоре издължи пръста и той се преобърна на сянка. Сянката падна много лесно върху фигурите на двама мъже – мъжете бяха съвсем дребнички на снимката, а снимката беше голяма, голяма – чак до тавана. От тавана до пода се зъбеше океански звяр, звярът беше закачен на ченгел, а зад него, над застиналия прибой бяха също така застинали орляци от птици.
Дребните фигурки приличаха на виетнамци.

Мити Фанчи излезе от любовната прегръдка, посочи с лице нагоре и надолу и каза,
„Чел съм в една книжка за някакъв човек, дето цял живот го лекували за вода в главата, пък накрая се разбрало, че баща му е виетнамец.”

И после, както си му е редът, се блъскали по рамената, смятали с молив по едно парче хартия, тулили устата на Ахнедейката, който само викал: Булгаристан! и накрая Попето стиснал парите, тупнал ги на гишето и казал,
„Тхайланд!”
Тъй пишело на плаката.
Ах, недей, че после – пак!

Майстор Кайцун засили пламъка, хвана сребърното парче с пинцети, посипа където трябваше боракс на прах и заръча да се чете Отче наш. Спойката с боксита се извърши във времетраенето на молитвата и след Амин-а, угаси горелката и остави споеното да изстива.

И дохвъркали, моля ти се, досами Тайланд, представяш ли си само! И се нафу-у-ункали хубавичко, проспали пътя, уморени били. А там, на самото място, рекли на екскурзовода: Бе, я си ходете по бърдаците, ние ги знаеме, у нас Тайланд – колкото щеш! Пък нас ни пишете – на фишинг тур. Защото иначе...
„Къдей акулата?”, казал Попето.
„Къдей келепира?”, казал Мити Фанчи.

Че лодка наемали, със шкипер, че въдици, че стръв – сумати варели с карантия изсипали, докато сполучат.

Може пък да лъжат. Може да са я купили акулата. Много даже е възможно. Обаче си направили снимка, аз съм я виждал – хилят се келешите, като да не са ги ошушкали до кожа. Понеже много ги ошушкали – да й извадят на акулата ченето, после такси за трофей, трофейно било ченето, разправии по митниците… такива едни работи. И се прибрали не голи като соколи, ами голенички като едната сурджа дето лети през зимата.
Ами пита ли се някой – толкова много сурджа на рояци – къде е литнала, какво ще яде и с какво ще се изхранва? Мухи няма, гад няма никаква…Да вземе някой да разсипе един вагон със зърно... Обаче никой не взима да разсипе един вагон зърно. И си загинаха птичетата. Които не загинаха – се върнаха там откъдето били литнали, да се питат защо са литнали безрезултатно.
Че, и тяхната работа същата, ама не съвсем. Понеже се прибрали захилени, разбираш ли, какво искам да ти кажа?

Телефонът в ръката на Гочето звънна, звънът беше неочакван, съвсем нечакан беше и гласът, който излезе от телефона,
„Гоче, Гоче бе! Хванахме и си идваме.”
„Ти ли си, бе, Кая? Къде какво сте хванали?” Гочето викаше на Попето кая, защото беше твърдо убеден, че поп и кая са едно и също нещо.
„Ти кажи на фараона, да готви по трийсет франка на зъб! Чуваш ли ме?А?”
„Къде сте, бе, хора – връзката ни много лоша излиза?!”
„Тука, в някакъв Виетнам, къде да сме? Хай-стига, че хептен се набутахме…”

Връзката прекъсна. Гочето ритна кучката Арап, която отдавна се търкаше в десния му крачол, но кучката не се разсърди, ами заобиколи отляво и пак се потърка.
„Този телефон работи, бе, ага!”, схвана веднага положението Гочето. Ей ги хората – обаждат ми се от Далечния Изток, бизнес имат там, пращат ти много здраве. А пък аз няма да ти кажа двайсет, няма да ти кажа петнайсет, казвам ти – десет, правя ти отстъпка заради зарядното. Гесемето – оригинал!”
Като прибра парите, Гочето погледна нагоре и отърка банкнотата о брадата си, после обиколи стоката с нея.
Над главата му нямаше птици, хвърчащото напрежение беше изчезнало, по покривите се гушеха гларуси с мръсни точки по крилата, тези гларуси бяха млади – до края на годината петната щяха да изчезнат.
„Хашлак дженабети!”, рече Гочето.

Майстор Кайцун завъртя белия американ за да напердаши най-фината политура и продължи,

„Ама ченето го занесли на фараона по тъмно. Тъй бил казал – по тъмно да се свърши работата, че може да излезе голям джумбюш! И като взели да броят зъбите и стигнали до двеста броя – бактисал и викнал: „Хай, гит – махайте се оттука, опрощава ви се борча, да не сте се върнали повече!”
Ей тоя зъб дето го правя е единият от всичките – вземай!”

Зъбът от страшната акула приличаше едновременно и много на твърдо листо, както и на зеленикав кремък. По средата тръгваше изпъкнал тъмнокафяв ръб и така държеше докрая. На върха се събираха две елипси покрити с толкова много и ситни остри израстъци, че ми се прииска да го вдигна към светлината. На светлината зъбът даде прозрачен изумруден блясък и само безбройните резки околовръст показваха, че това е дента на праисторически хищник.
Върху корена кипреше опашка сребърен паун с турмалин.

Обърнах се към майстора, за да му кажа нещо, веднага забравих, каквото имах за казване, ала майстор Кайцун ме шляпна през гърба и каза,
„Знам. Зна-а-ам! А пък ти – бягай да бръснеш кадъните!”

Публикуван във вестник Култура Изкуство Литература - КИЛ Варна, март 2009