Последователи

Всичко за мен

неделя, 28 юни 2009 г.

НАРЦИС



През моето вълшебно непълнолетие делях стаята си, съоръжена с огромно, старинно, буржоазно, русенско огледало с един кротък и здравомислещ шампион по джудо от лудогорските села.

Цялата миниатюрна стаичка се наблъскваше пряко волята си в това огледало. Когато рядко, но все пак, успявах да вкарам образа си в него, открих важното обстоятелство, че то може да ме отразява така, както най-много се харесвам. Заобичах огледалото. Ревнувах го. То ми навяваше мисли.

Кой предмет единствено губи своето предназначение, същността си във вакуум? Празната кутия дори си остава пълна с вакуум, ако е в тази среда. Вилицата, разбира се, не може да набоде вакуум, но това не я лишава от предназначението й да забожда, от рогцата й, от неръждаемата й същност.

Само огледалото губи същността си и то, не само защото няма кого да отразява, напротив – то си отразява точно вакуума, тоест – нищото! Отражение на нищото!
Именно това разсипва същността на огледалото и тя изчезва, не е същата, защото се променя. Огледалото съществува поради отраженията. Ами всички други естествено отразяващи плоскости? Ами синьото езеро и синьото море, които всъщност са прозрачни - син е цветът на отразеното небе? Че те заемат седем осми от площта на земята; в действителност тя е огромно сферично гадателско огледало (ако, разбира се, е кълбообразна), понаплюто от мухи.

Тогава...

Тогава Нарцис не се удавил. По своя воля той е преминал отатък, за да се гледа вечно жив в живия свят.

Не поглеждай огледало насън. Ще видиш душата си отразена. Душата не обича да се размножава. Разделената душа разсипва тялото.
А най-достъпните и евтини цветя пред църковните храмове са нарцисите.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Архив на блога