antonabadzhiev.writs

She hides her broomstick in the lumber room full of rags and cleansing preparations. Amongst all the wipers, wet clouts and mops with plastic shanks there is just one broom – fragrant and neat with seed grains. That is her broom. Onto the polished stick she leaves a curly hair with a lucent point. When she gets out of the room and walks along the corridor limpid and bracing droplets of sweat flicker on her underwaist. But I am the one to get the lesson up – I officiate. I ritually wipe the green blackboard with fizzing fluid scenting of chocolate and mint.

Behind the cupboard’s window a soldered glass cylinder stands up; there is an asphalt plate soaked in formalin inside. Under the armpits and the tummy of a white tanned sexless embryo of a nephtalim run cords of catgut fastening the body to the plate. I whiff upon its huge head and shine the glass against the eyes, tightly shut, with a velvet rag. Sometimes she opens the cupboard window and knocks her pink nail onto this very spot, just like teasing a goldfish in an aquarium. The fluid sways and the eyes give a momentary glimpse.

I know it all because I sit on the front desk and am able to see everything. I see everything even while checking the elegant ellipses of the piece of chalk which unite into a gentle and definite gothic spire. The weight of the piece is twenty grams exactly altogether with the bluish diaper-patterned paper wrap. I measure it before every lesson by a chemist’s balance whose measuring weights are several flat and marked wafers. Its name is engraved into the material – cade, heth, aleph, lamed, kaf – CHALK. I don’t have to do quite so many things – the necessity of acts is accomplished. Light comes from the north, no phantom sun spots appear on any surface and the air is crystal.

When she comes in it is only me to see that her illusive blush is in fact due to the wind beaten cheekbones, the pale freckled circles around her eyes are the proof of the aviator’s glasses she wears to keep out from the extreme speed up there. At the time the lesson begins I slip off my trainers and put my bare feet into my special bleached felt slippers. Then I tuck the points of my fingers into the ears and freeze, eyes shut. The lesson ends with the words, “Did you understand, students? This is our Solar system!”

I gaze around bewildered. They did understand it – they understand it all. There are eleven circles drawn on the board and all of them are aware that this is the sun to give them heat and the moon to shine with its reflected light, and all those conglobular wound in rock rings and variegated gases planets which nobody has ever seen – they are already material to the class. Within forty minutes the class apprehended that basic unyielding knowledge to determine their place in the universe. It is the life-long mainstay, the touchstone for any postward information.
I do not understand. I only ascertain. I measure the piece of chalk again, it weighs seven and a half grams. Our solar system therefore has the weight of twelve and a half grams and consists exclusively of milky white chalk and two letters – C&H.
Wait, though!
You don’t know what she scribes in that heavy magic book in The Teachers’ Room. In the ruled boxes she enters – Sun, Moon, Earth, Mercury, Milky Way, Galaxy, and Supernova.
This book is called The Material Book. And if you wish to understand a little bit more just stay with me after classes.
She leaves with the rest of the teachers, they all head along to the buss stop; she laughs, arranges her hair, after that she stops and bends down to fix nothingness on her shoes and lets everybody pass by.

Then she enters the lumber room.

СВЕТИ… СВЕТИ…

Строго погледнато, в тази история морал няма никакъв. Даже тука моралът се поставя под въпрос – има ли го моралът, или хей-тъй, на – неморална е направена историята. Нарочно, един вид.
Обаче, има поука в историята. И тя, ако се погледне строго, не е Бог знае каква поука, но дава практическа информация за разните дейности и изделия, а оттам насетне – вече могат да се направят изводи.
Когато затриха на Чакрък Дениз зетя, който беше всепризнат експерт по кокала, Чакръка като бабалък се сдоби в наследство с един килограм златен варак. Хората, които го познаваха му имаха страха, затова казаха с уважение, че зетя бил паднал от много високо място върху един камион с трофейни рога на горското стопанство. А Дениза опакова варака и, разбира се, веднага се отправи към улица „Авксентий Велешки”, където отпечатваха разни златни животни и котви върху чуждоземните и морски байраци, за да му вземе парите. Улицата беше чистичка и павирана, цоклите на сградите, всичките от лят мрамор, се вдигаха от плочките на тротоара чак до към метър височина, а фасадите бяха боядисани в най-прекрасни цветове. На тротоара пред фирмата имаше катурнат стар кош за пране, от който влизаха и излизаха котенца.
„Няма да ти дадат и по лев за грам златарите.”, каза майсторът Ахилов и подхвърли на котетата рибка гюмюш. „Вземай сто лева и си гледай кефа. Защо ти е това кило – да вземеш да си позлатиш яйцата?” И се изхили.
Чакръка се обиди. В него все още имаше носталгично чувство от преживяната загуба. И, може би, поради това чувство в главата му се мярнаха някакви по-възвишени образи – вероятно песнопения, или разните там – кадилници. Което в него момент му помогна да вземе решение и да го изрече на глас,
„Ти си един прост човек, Ахилов, а аз ще започна да правя икони. Двеста парчета по пет лева на едро – и ще си пипна каймето. Таман ми докараха двеста типарешки от македонските. С братята Кирил и Методий. Ами!” И после подритна коша, а котките се разбягаха.
Скоро личният му автомобил описа завъртулка насред пазара и спря пред майстор Кайцун, който тъкмо убеждаваше един собственик на самовар, че самоварът не може да се запои никъде отвътре, защото е стара направа и се пълни с въглени, а когато въглените се разпалват с кончова на ботуш – ето-така, температурата им се вдига като в ковачница и спойката не издържа, въглените се изсипват и запалват на човека къщата. Затова по-добре човекът да даде на майстора самовара, който за нищо не става, а той – майсторът, ще му даде пет лева. Чакрък Дениз натисна клаксона и спря поучителния разговор на най-интересното място, защото гумите на превозното му средство бяха оваляни с кал и вече бяха изцапали килимите, които нагъсто покриваха асфалта пред сергиите.
Преди появата на автомобила неколкократно беше плющял кратък и изключително силен дъжд, който не свличаше с падането си обърнат на мътилка пепелак, или други някакви химически и физически съединения. Дъждът се изваля като една чиста дестилирана вода без всякакви примеси. По-измамните търговци събраха част от водата в кофи и разредиха няколко литра етилов спирт наполовина. После измиха употребените и захвърлени пластмасови бутилки, напълниха ги с приготвената четиридесет и седем градусова напитка, която се продаде още на същия ден, и се изпи, и жертви нямаше.
Имотните търговци, обаче, онези които имаха хубава, едра стока, наизвадиха всякакъв вид килими, дори персийски имаше сред килимите и един чипровски, но с дупка в средата, и ги постлаха на асфалта да се изперат. По асфалта текнаха разни мръсни ручейчета, които на третото преваляване се поизчистиха и станаха шарени. А мющериите и продавците си събуваха обувките преди да навлязат в тази килимена територия, подгъваха крачоли и теркаха боси, а по краищата на площадката се наредиха много чифтове обувки. Изненадващо беше, че всеки един на излизане намери собствените си обувки и чужди не взе, обаче псуваше, защото краката му се появяваха боядисани като великденски яйца.

„Ще ми направиш двеста парчета икони”, каза Чакръка, когато пристигнаха в работилницата. „Ето ти и тачките за подложка. Зетьовете специално ги подбираха от дюшеметата. Като събаряха на хората къщите, гледаха внимателно – което е здраво – за дюшеме. А пък дето е чурук – всичките ги нарязаха за икони. Разгледай ги една по една – топтан са дупка до дупка от чревоедина. И с варака отстрани ще станат стогодишни – направо всеградска антракция!”
„Ъхъ.”, каза майстор Кайцун, докато се мъчеше да лъсне фигурките по самовара. Горната медна част беше опасана с нежни овали, в чиито златни светлинки се люшкаха мънички отразени образи. Дъбовите призми на дръжките бяха пропити с червен восък, избледнял по средата, поради което розовееше. Червеният цвят се отразяваше върху зелените лозови листа по много вълнуващ начин. „Няма да станат твоите работи както си ги намислил. Много са тесни тачките. На – виж, таман наполовина са тесни. И както са миндил, не могат да се вържат отзад с летвичка. Ще ги изяде машината отведнъж! А пък варака ще скрия в торбата на прахосмукачката.”

След седмица разбиха вратата на дюкяна.
„Откраднаха варака!”, рече майстор Кайцун и разпери ръце, и работилницата стана съвсем мъничка. „Разбили са вратата с тъп предмет!” Фазер мукавата на вратичката наистина беше изкъртена на плочки, а по краищата стърчеше акордеонът на лентата, която предпазва от изкривяване. „Бях го пуснал в маслото за закаляване, а пък то е в тръба. Никой да не се сети хич да бърка в маслото за закаляване, понеже то е горено масло и много цапа…”
„Че нали щеше да го криеш в прахосмукачката!”, ядоса се иконопроизводителят. „Сега ще им падне цената наполовина!”
„Нищо от това.”, успокои го майсторът. „На мен прахосмукачката ми трябва. А аз затова ти направих четиристотин броя, вместо двеста. Я, погледни!”
В дланите на майстора се появиха две въздълги иконки, всяка една изработена от лепенка върху дърво и оградена с бронзиран кит. Над главата на едното изображение пишеше „Свети Кирил”. Светията гледаше канонично надясно. На другата икона се взираше наляво един височък свети Методий.
„Погледни сега на търговския ефект.”, каза майсторът. „Ако са двамата, най-много да се бръкне и да си купи едничка някой загубен даскал. А пък така – хващаш единадесети май един път, после – двадесет и четвърти, обаче по-важното е, че стават за подарък. За имен ден, бе, Дениз! Да почетеш владиката, например, няма да му подариш икона на двама души! На него Методий какъв му е? Или на Мето с кларнета да занесеш Константин-Кирил Философ? Даже свети Кирил можеш да го пробуташ на някой Константин и Елена! …Казвах ти аз, че тачките са тесни. Не се събраха двамата….”
Перспективите на търсенето и предлагането очевидно повлияха на Чакрък Дениза, който като помисли малко заръча, „Ще ми направиш още толкова. На светите четиридесет мъченици. Вземаш, значи, именника и ги почваш по десет броя от всеки. И ваденката само от един модел ще правиш, и ще хартиса!”
„Ъхъ”, каза майстор Кайцун. „Няма да стане твоята работа, както си я намислил. Аз вече проверих. Всичките четиридесет били все арменци. До един!”

От самовара майстор Кайцун изработи седмораменен еврейски свещник – менора. И понеже варакът след време се намери, позлати го дебело и го изпрати по един антиквар да се продава в италианския град Католика. Авторът размени две от злополучните иконки срещу същия свещник в този прелестен италиански град. Седи си сегинка свещникът на бюрото на автора, пречи му да твори. Ама че работа!

Антон Абаджиев